Като не намерили никакви доказателства, че тримата Риддъл били убити, полицаите били принудени да освободят Франк. Телата погребали в двора на селската църква, а гробовете останали за известно време обект на любопитство. За всеобща изненада и сред облак от подозрения Франк Брайс се прибрал в къщичката си в имението на Риддъл.
— За мен е ясно, че той ги е убил. Хич не ме интересува какво казват полицаите — заявила Дот в „Обесения“. — И ако има акъл в главата си, трябва да се махне оттук, като знае, че го смятаме за убиец.
Но Франк не се махнал. Той останал да се грижи за градината и при следващите обитатели на къщата на Риддъл, и при другите след тях — никой не се задържал дълго. Всеки от собствениците, може би отчасти и заради присъствието на Франк, твърдял, че нещо зловещо витае около това място, което, изоставено от хората, постепенно започнало да запада.
Богатият човек, който сега притежаваше къщата на Риддъл, нито живееше в нея, нито я използваше по някакъв начин. В селото се говореше, че я държи по „данъчни причини“, въпреки че едва ли някой бе наясно какво значи това. Богаташът обаче продължаваше да плаща на Франк да се грижи за градината. Скоро градинарят щеше да навърши седемдесет и седем години, беше вече полуглух, а болният му крак почти се бе вдървил. Но при хубаво време все още го виждаха приведен да копае цветните лехи, въпреки че бурените обвиваха едва ли не и самия него.
Ала бурените не бяха единственото нещо, с което трябваше да се бори Франк. Момчетата от селото имаха навика да мятат камъни по прозорците на къщата на Риддъл. Те препускаха с колелетата си по поляните, които Франк толкова много се стараеше да поддържа равно окосени. Дори един-два пъти се вмъкнаха напук в старата къща. Понеже знаеха колко е предан старият градинар на имението, със задоволство наблюдаваха как той куцука през градината, размахва бастуна си и крещи дрезгаво по тях. Франк от своя страна бе убеден, че момчетата го тормозят, защото и те като родителите, бабите и дядовците си го смятаха за убиец. И затова, когато през една августовска нощ се събуди и забеляза, че в къщата става нещо странно, той предположи, че момчетата са измислили нова дръзка лудория, за да го измъчват.
Беше го събудила болката в крака, която се усилваше все повече с напредването на възрастта. Стана и закуцука надолу по стълбите към кухнята да долее гореща вода в грейката си, за да облекчи вдървеното си коляно. Застана пред мивката да напълни чайника и като вдигна поглед към къщата на Риддъл, забеляза мъждукащи светлини в прозорците на горния етаж. Старецът веднага се досети какво става. Явно момчетата отново се бяха промъкнали в къщата и ако се съдеше по трепкането на светлината, бяха запалили огън.
Франк нямаше телефон, а и откакто го бяха арестували да го разпитват след тройното убийство, изпитваше дълбоко недоверие към полицията. Той веднага остави чайника, заизкачва се нагоре по стълбите толкова бързо, колкото му позволяваше болката в крака, облече се, върна се в кухнята и свали един ръждясал ключ от куката зад вратата. Взе бастуна си, подпрян на стената, и излезе в нощния мрак.
Входната врата на къщата на Риддъл не беше разбита, нямаше и счупени прозорци. Куцукайки, Франк стигна до задната страна на къщата. Спря пред една врата, почти изцяло скрита под гъстия бръшлян, извади стария ключ, завъртя го в ключалката и безшумно отвори вратата.
Озова се в кухня, която приличаше на пещера. От години не бе стъпвал тук и въпреки непрогледния мрак се ориентира къде е вратата към вестибюла и опипом налучка пътя. Лъхна го миризма на застояло и гнило. Франк се ослуша да долови и най-слабия шум от стъпки или гласове на горния етаж. Стигна до вестибюла, където бе малко по-светло заради широките прозорци от двете страни на входната врата, и се заизкачва по каменните стъпала, благославяйки дебелия слой прах по тях, който заглушаваше шума от стъпките му и потропването на бастуна.
Като стигна до площадката, Франк зави надясно и веднага забеляза къде са се спотаили натрапниците — в дъното на коридора една от вратите беше открехната, през нея се процеждаше слаба светлина и очертаваше дълга златиста ивица върху черния под. Франк се запромъква все по-близо и по-близо, здраво стиснал бастуна си. На няколко крачки от вратата успя да види съвсем тясна част от стаята.