ГЛАВА ВТОРА
БЕЛЕГЪТ
Хари лежеше по гръб и дишаше учестено, сякаш бе тичал. Беше сънувал мъчителен сън и се събуди, притиснал двете си ръце към лицето. Старият мълниевиден белег на неговото чело пареше пръстите му, сякаш някой току-що бе допрял нагорещено до бяло желязо до кожата му.
Той седна в леглото, притискайки белега с една ръка, а с другата посегна в мрака към нощното шкафче за очилата. Сложи си ги и видя по-ясно стаята, осветена от слабата мътнооранжева светлина на уличния фенер, която се процеждаше през завесите.
Хари отново опипа белега. Все още го болеше. Запали нощната лампа, измъкна се от леглото, прекоси стаята, отвори гардероба и се вторачи в огледалото от вътрешната страна на вратата. Оттам го гледаше слабичко четиринайсетгодишно момче, а в яснозелените му очи под разрешената черна коса се четеше недоумение. Хари огледа съвсем отблизо белега върху отражението си в огледалото — не се беше променил, но все още му припарваше.
Опита се да си спомни какво бе сънувал, преди да се събуди. Всичко беше съвсем като истинско… имаше двама души, които познаваше, и един непознат… Хари се съсредоточи и смръщи вежди, мъчейки се да си спомни.
Смътно видение на мрачна стая изплува в паметта му… една змия лежеше на килимче пред някаква камина… дребен мъж на име Питър с прякор Опаш… и студен силен глас… гласът на Лорд Волдемор. При тази мисъл Хари се почувства така, сякаш кубче лед се плъзгаше надолу към стомаха му…
Стисна очи и се опита да си спомни как изглеждаше Волдемор, но не успя… Помнеше само, че в момента, когато креслото се завъртя и Хари видя онова, което седеше там, го обзе ужас, от който се събуди… или пък бе от болката на челото?
А кой ли беше старецът? Защото в съня със сигурност имаше един старец и Хари го бе видял да пада на земята. Всичко започваше да се обърква. Момчето закри лице с ръцете си, за да не вижда спалнята, и се опита да възстанови случилото се в онази мрачна стая, но все едно че се мъчеше да задържи вода в шепите си — колкото повече се напрягаше да си спомни подробностите, толкова по-бързо те изтичаха от съзнанието му… Волдемор и Опаш си говореха за някого, когото бяха убили… Хари не си спомняше името… и замисляха да убият и друг… него…
Отдели ръце от лицето си, отвори очи и огледа стаята, като че очакваше да види нещо необикновено. Всъщност в нея имаше множество необикновени неща. До крака на леглото стоеше отворен голям дървен куфар, от който се подаваха котел, летяща метла, черна мантия и различни книги със заклинания. Рула пергамент бяха пръснати по цялата свободна част от бюрото му около огромната празна клетка на неговата полярна сова Хедуиг. На пода до леглото лежеше разтворена книгата, която бе чел вечерта, преди да заспи. Картинките в нея се движеха. Играчи с яркооранжеви наметала летяха на метли и си подаваха една червена топка, като ту се появяваха, ту изчезваха от погледа за части от секундата.
Хари отиде до книгата, вдигна я, видя как един магьосник вкарва шеметен гол в обръч на петнайсет метра височина, и я затвори. В този момент дори куидичът, според Хари най-великият спорт на света, не можеше да го разсее. Той остави „В полет с гюллетата“ на нощното шкафче, отиде до прозореца и дръпна пердетата да огледа улицата.
„Привит Драйв“ изглеждаше точно както би могло да се очаква да изглежда всяка прилична улица от предградие в ранните часове на съботна утрин. Пердетата на всички прозорци бяха спуснати. Докъдето му стигаше погледът в мрака, никъде не се виждаше живо същество, та дори и котка.
Ами ако… все пак… Хари неспокойно се върна до леглото и седна, прокарвайки отново пръст по белега си. Не болката го тревожеше — бе изтърпял толкова много болки и страдания.
Веднъж всичките кости на дясната му ръка изчезнаха, а после болезнено се възстановиха само за една нощ. Не след дълго в същата ръка се впи огромен отровен зъб. А миналата година Хари бе паднал от летящата си метла от височина петнайсет метра. Вече бе свикнал изневиделица да го сполетяват премеждия и злополуки — те бяха неизбежни за всеки ученик в Училището за магия и вълшебство „Хогуортс“, особено ако имаше склонност да си навлича неприятности.
Не, това, което тревожеше Хари, бе мисълта, че последния път белегът го боля, защото Волдемор се намираше наблизо… Но Волдемор не би могъл да е тук сега… Дори самата идея, че може да се е притаил някъде около „Привит Драйв“, бе нелепа, абсурдна…
Хари се заслуша в тишината наоколо. Дали не очакваше да чуе изскърцване на стъпало или шумолене на наметало? Изведнъж подскочи от мощното изгрухтяване на Дъдли, който хъркаше в съседната стая.