Хари мислено се отърси от страха. Колко беше глупав! В къщата бяха само вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли, които спяха дълбоко, без нещо да смущава и тревожи сънищата им.
Дълбокият сън беше единственото им състояние, в което Хари можеше да ги понася. Но и да бяха будни, с нищо нямаше да му помогнат. Вуйчо Върнън, леля Петуния и Дъдли бяха неговите единствени живи роднини. Те бяха мъгъли (хора не-магьосници), които ненавиждаха и презираха магията във всичките й форми, от което следваше, че племенникът бе желан в къщата им не повече от един дървояд. От три години насам Хари напускаше техния дом преди началото на всяка учебна година в „Хогуортс“ и те обясняваха на всички, че го пращат да учи в Строго охранявания център за непоправими непълнолетни престъпници „Свети Брут“. Семейство Дърсли отлично знаеха, че като невръстен магьосник Хари няма право да използва магия извън „Хогуортс“, но не пропускаха да го обвинят за всичко нередно, което се случваше в къщата. Той никога не би могъл да им се довери, нито да им разкаже за живота си в света на магьосниците. Дори самата мисъл да отиде при тях, като се събудят, и да сподели, че го боли белегът и че е притеснен заради Волдемор, беше смехотворна.
А точно заради Волдемор Хари се бе озовал при семейство Дърсли и бе останал да живее с тях. Ако не беше Волдемор, той нямаше да има белег с форма на мълния на челото си. И пак заради Волдемор беше останал без родители…
Хари бил на годинка, когато една нощ Волдемор, най-могъщият тъмен магьосник на века, магьосник, чиято сила постепенно нараствала цели единайсет години, дошъл в къщата и убил баща му, а после и майка му. След това насочил магическата си пръчка към Хари и изрекъл проклятието, унищожило голям брой силни вещици и магьосници, за да му разчисти пътя към върховната мощ, но колкото и невероятно да било, то не подействало на Хари. Вместо да убие момчето, проклятието се стоварило обратно върху самия Волдемор. Хари се отървал само с белег като мълния на челото си, а Волдемор едва оцелял. Мощта му се стопила и жизнените му сили почти угаснали, но успял да избяга. Ужасът, в който живеела тайната общност на вещиците и магьосниците, се вдигнал като облак, поддръжниците на Волдемор се разпръснали, а Хари Потър се бе прочул.
Хари остана напълно смаян, когато на единайсетия си рожден ден научи, че е магьосник. Още по-голямо бе объркването му, като откри, че всички в тайния магьоснически свят знаят неговото име. А при пристигането си в „Хогуортс“ забеляза, че където и да идеше, всички извръщаха глави след него и си шепнеха. Постепенно бе свикнал с това. В края на лятото за четвърти път щеше да тръгне към „Хогуортс“ и вече броеше дните до завръщането си в замъка.
Но оставаха още цели две седмици до започването на учебната година! Хари отново огледа унило стаята си и погледът му спря върху картичките, изпратени в края на юли от двамата му най-добри приятели за неговия рожден ден. Какво ли биха казали те, ако им пишеше, че го боли белегът?
Веднага в главата му звънна тънкият и уплашен гласец на Хърмаяни.
— Боли те белегът? Хари, това наистина е сериозно… Съобщи веднага на професор Дъмбълдор! А аз ще проверя какво пише в „Най-разпространените магически болки и беди“… Там може и да има нещо за белези от проклятие…
Да, това би го посъветвала Хърмаяни — свържи се с директора на „Хогуортс“, а междувременно се порови в някоя книга. Хари се загледа през прозореца в мастиленото синьо-черно небе. Дълбоко се съмняваше, че която и да е книга може да му помогне сега. Доколкото му бе известно, той бе единственият оцелял от проклятие като това на Волдемор, така че едва ли щеше да открие същите симптоми, описани в „Най-разпространените магически болки и беди“. Колкото до директора, Хари нямаше представа къде прекарваше Дъмбълдор лятната ваканция. Развесели се за момент, като си го представи с дългата сребриста брада, развята магьосническа мантия и островърха шапка, излегнат на някой плаж, да маже с лосион против изгаряне гърбавия си нос. Където и да бе обаче Дъмбълдор, Хари вярваше, че Хедуиг ще успее да го издири. Полярната сова винаги бе доставяла писмата, дори и да нямаха адрес. Ала какво да напише?
„Уважаеми професор Дъмбълдор, извинете, че ви безпокоя, но тази сутрин ме заболя белегът. С уважение, Хари Потър.“
Дори и наум думите прозвучаха глупаво.
После се опита да си представи какво би казал другият му най-добър приятел Рон Уизли и след миг дългоносото, луничаво и угрижено лице на Рон сякаш изплува пред него.
— Боли те белегът? Но… но Ти-знаеш-кой няма как да е близо до теб, нали? Искам да кажа… ти би разбрал, нали така? Може би отново ще се опита да те убие, а? Не знам, Хари, вероятно белезите от проклятие понаболяват от време на време… Ще питам татко…