Никой не се изненада, когато професор Спраут започна часа с пространно обяснение за важността на СОВА. На Хари му се прииска преподавателите да престанат да им натякват едно и също. Вече усещаше как го присвива под лъжичката при мисълта за купищата домашни, които има да подготвя, и това усещане се изостри още повече в края на часа, когато професор Спраут им зададе поредното съчинение. Когато уморени и вмирисани на змейски изпражнения, любимия тор на професор Спраут, грифиндорци се понесоха вкупом към замъка след поредния тежък ден, всички се бяха умълчали.
Хари умираше от глад и понеже в пет часа беше първата му извънкласна работа при Ъмбридж, побърза да отиде право на вечеря, без да си оставя чантата в Грифиндорската кула, та да хапне надве-натри, преди да изтърпи наказанието. Но тъкмо бе стигнал вратата на Голямата зала, когато някой го повика сърдито:
— Ей, Потър!
— Какво има сега… — пророни Хари уморено и се извърна, за да се изправи пред очевидно вбесената Анджелина Джонсън.
— Ще видиш ти какво има! — натърти тя, след което дойде право при него и забоде с все сила пръст в гърдите му. — Как си успял да си навлечеш наказание точно в петък от пет часа?
— Моля? — възкликна Хари. — А, да… ще избираме пазач!
— А, сети се най-после! — озъби се Анджелина. — Нали те предупредих, че на пробите държа да присъства целият отбор, та да намерим човек, който да се сработи с всички? Нали те предупредих, че съм запазила игрището? А ти си решил да не идваш!
— Не съм решавал такова нещо! — отвърна Хари, жегнат от несправедливите й думи. — Оная Ъмбридж ме наказа само защото й казах в очите истината за Ти-знаеш-кого.
— Тогава върви при нея и я помоли да те освободи в петък — разпореди се ядно Анджелина, — изобщо не ме интересува как ще го направиш. Твоя работа, ако искаш, й кажи, че това за Ти-знаеш-кого си го измислил, но се постарай да бъдеш на пробите!
Тя излезе с гръм и трясък.
— Знаете ли какво? — рече Хари на Рон и Хърмаяни, след като двамата пристигнаха в Голямата зала. — Я да питаме в «Пъдълмиър Юнайтед» дали Оливър Ууд не е загинал по време на тренировка. Както гледам, духът му май се е вселил в тая Анджелина.
— Как мислиш, има ли вероятност Ъмбридж да те пусне в петък? — попита не особено обнадежден Рон, след като седнаха на масата на «Грифиндор».
— По-малка от никаква — отвърна свъсен Хари, след което си сложи от агнешките котлети в чинията и започна да се храни. — Но от опит не боли, нали така? Ще й предложа да ме накаже още два дни, нещо от този род, и аз не знам… — Той преглътна картофите и добави: — Дано не ме държи до късно. Само като си помисля, че имаме да пишем цели три съчинения, да упражняваме заклинанието за изчезване, което ни зададе Макгонъгол, за Флитуик да измислим противодействаща магия, да довършим рисунката на съчкото и да започнем онзи тъп дневник със сънищата, дето ни го иска Трелони!
Рон простена и кой знае защо, погледна тавана.
— На всичкото отгоре май ще завали.
— Какво общо има това с домашните? — вдигна вежди Хърмаяни.
— Нищо — побърза да каже Рон и ушите му почервеняха.
В пет без пет Хари се раздели с приятелите си и се отправи към кабинета на Ъмбридж на третия етаж. След като почука, преподавателката се провикна с престорения си мазен глас:
— Влез.
Той надзърна вътре предпазливо.
Помнеше кабинета и при предишните му трима обитатели. По времето, когато тук се бе разпореждал Гилдрой Локхарт, цялото помещение беше облепено с ухилените му портрети. При Лупин, ако някой се отбиеше насам, имаше голяма вероятност да се натъкне на някое чудновато Тъмно създание в кафез или стъкленица. В дните на мнимия Муди кабинетът бе задръстен с какви ли не инструменти и приспособления за откриване на злодейства и измами.
Сега обаче помещението бе направо неузнаваемо. Всички повърхности бяха застлани с дантелки и покривки. Навсякъде се мъдреха вази със сухи цветя, всяка поставена върху отделна салфетчица, върху една от стените пък имаше цяла сбирка декоративни чинии с картинки на големи шарени котета, накипрени с различна на цвят панделка. Бяха толкова отвратителни, че Хари ги зяпна като омагьосан, докато професор Ъмбридж не се обади отново:
— Добър вечер, господин Потър.
Хари трепна и се огледа. Отпърво не я беше забелязал, защото тя бе облечена в мантия на крещящи цветя, направо сливаща се с покривката върху писалището отзад.
— Добър вечер, професор Ъмбридж — поздрави сковано момчето.
— Е, сядайте — прикани преподавателката и посочи застланата с дантелки масичка, до която бе приготвила обикновен стол с права облегалка.