На масата имаше парче чист пергамент, което очевидно го чакаше.
— Ъъъ — започна Хари, без да се помръдва. — Професор Ъмбридж. Аз… преди да сме започнали, бих искал… бих искал да ви помоля за една услуга.
Изпъкналите й очи се присвиха.
— И каква е тя?
— Ами… ами аз съм в отбора по куидич на «Грифиндор». В петък в пет часа трябва да участвам в пробите за нов пазач и… и се питах дали този ден мога да пропусна извънкласната работа и да я направя друг път…
Още преди да е стигнал края на изречението, разбра, че нищо няма да излезе.
— А, не — рече Ъмбридж и се ухили много широко, като че е лапнала особено сочна муха. — Не, не и не. Наказан сте, Потър, задето разпространявате злотворни, отвратителни небивалици, само и само да сте център на вниманието, освен това, щом налагаме наказания, ние не се съобразяваме кога им е удобно на провинилите се. Не, утре, вдругиден и в петък ще дойдете в пет часа и ще си изтърпите наказанието, както е предвидено. Всъщност смятам, че е добре, дето ще пропуснете нещо, което много ви се прави. Тъкмо ще усвоите по-бързо поуката, която искам да ви дам.
Хари усети как кръвта му се вдига към главата и чу, че ушите му тътнат. Така значи, разпространявал «злотворни, отвратителни небивалици, само и само да е център на вниманието»!
Понавела на една страна глава, Ъмбридж продължаваше да го наблюдава и да се хили, сякаш знаеше какво точно си мисли и чакаше да види дали пак ще се разкрещи. Хари положи огромни усилия, за да отмести поглед, после пусна ученическата чанта до стола и седна на него.
— Това вече е друго! — рече мазно Ъмбридж. — Владеем се малко по-добре, нали? А сега, Потър, ще пишете едно и също изречение. Не, не с вашето перо — спря го тя, когато Хари се наведе да отвори чантата. — Ще вземете моето, то е по-особено. Заповядайте. — Връчи му дълго и тънко черно перо с изключително остър връх. — Пишете «Няма да лъжа» — нареди му преподавателката.
— Колко пъти? — попита Хари с доста убедителна вежливост.
— О, докато думите се запечатат добре! — отвърна със сладникавия си глас Ъмбридж. — Започвайте.
Отиде при бюрото, седна и се наведе над купчинка пергаменти — явно съчинения за проверка. Хари вдигна острото черно перо и видя, че му липсва нещо.
— Не сте ми дали мастило — отбеляза той.
— А, не ви трябва мастило — отвърна професор Ъмбридж и в гласа й като че прозвуча едва доловим присмех.
Хари долепи върха на перото до пергамента и написа: «Няма да лъжа».
Простена от болка. Думите изникнаха върху пергамента, написани с нещо като лъскаво червено мастило. Същевременно те се появиха и отгоре върху дясната му ръка, изрязани сякаш със скалпел по кожата, ала още щом той погледна лъщящата рана, кожата зарасна и отново стана съвсем гладка, макар и мястото да се червенееше леко.
Хари се извърна към Ъмбридж. Тя го наблюдаваше с голяма жабешка уста, зейнала в усмивка.
— Какво има?
— А, нищо — отвърна едва чуто Хари.
Пак погледна пергамента, отново доближи перото, написа «Няма да лъжа» и повторно усети отгоре върху ръката си пронизващата болка: и този път думите бяха прорязани върху кожата, и този път раната зарасна за секунди.
Отново и отново Хари пишеше думите върху пергамента с нещо, което, както бързо разбра, бе не мастило, а собствената му кръв. Отново и отново те биваха издълбавани отгоре по ръката му, после заздравяваха и пак се появяваха веднага щом момчето започнеше да драска с перото по пергамента.
Зад прозореца на Ъмбридж се мръкна. Хари така и не попита кога ще му разреши да спре. Дори не си погледна часовника. Знаеше, че преподавателката само това и чака — той да се покаже слаб, — но дори и да се наложеше да седи тук до сутринта и да дълбае с това перо собствената си ръка, Хари нямаше намерение да проявява малодушие…
— Елате насам — подкани Ъмбридж сякаш след цяла вечност.
Хари стана от стола. Болеше го неописуемо. Той погледна и видя, че раната е зараснала, но кожата е кървавочервена.
— Ръката — разпореди се преподавателката.
Той протегна ръка. Ъмбридж я пое. Докато го докосваше с месести къси пръсти, окичени с грозни старовремски пръстени, Хари едва се сдържа да не потрепери.
— Цъ-цъ-цъ, не виждам засега да съм ви направила някакво впечатление — ухили се учителката. — Е, ще се наложи да продължим утре вечер, нали така? Свободен сте.
Без да казва и дума, Хари излезе от кабинета. Училището беше съвсем безлюдно, сигурно отдавна бе минало полунощ. Той тръгна бавно по коридора, после, след като сви зад ъгъла и беше сигурен, че Ъмбридж няма да го чуе, хукна презглава.