Глава четиринайсета
Пърси и Лап
На другата сутрин Хари се събуди пръв в спалното помещение. Полежа, загледан във вихрушката прашинки, носещи се в лъча слънчева светлина, който се промъкваше през процепа в балдахина — наслаждаваше се на мисълта, че е събота. Първата седмица от учебния срок се бе точила сякаш цяла вечност, като някакъв безкраен урок по история на магията.
Ако се съдеше по сънената тишина и бледозлатистия слънчев лъч, явно беше малко след зазоряване. Хари дръпна балдахина около леглото си, стана и започна да се облича. Освен цвъртежа на птиците в далечината се чуваше само равномерното дишане на съучениците му. Той отвори полека ученическата чанта, извади пергаментов лист и перото си и се отправи към общата стая.
Отиде право при любимото си вехто мекичко кресло край изгасналия огън, намести се удобно, разгъна пергамента и огледа помещението. Обичайните боклучета — намачкани късчета пергамент, стари златни наплюващи топчета, празни стъкленички от съставки за отвари, обвивки от бонбони — с каквито помещението бе осеяно всяка вечер, ги нямаше, не се виждаха и шапките за домашни духчета на Хърмаяни. Хари се запита разсеяно колко ли духчета са били пуснати на свобода (независимо дали го искат, или не), сетне отпуши мастилницата, топна в нея перото, вдигна го три-четири сантиметра над гладката жълтеникава повърхност на пергамента и се замисли… След миг-два обаче се усети, че се е втренчил в празната камина и не знае какво да напише.
Чак сега си даде сметка колко трудно им е било на Рон и Хърмаяни да му пишат през лятото. Как да разкаже на Сириус какво се е случило през последната седмица и да му зададе всички въпроси, които го терзаеха, без да предоставя на евентуалните крадци на писма сведения, каквито не искаше да попадат у тях?
Доста дълго седя, без да се помръдва, загледан в камината, накрая измисли нещо, още веднъж топна перото в мастилницата и се наведе уверено над пергамента:
Драги ми Смърки, надявам се да си добре, първата седмица тук беше ужасна, добре че най-после й се видя краят.
Имаме нова учителка по защита срещу Черните изкуства — професор Ъмбридж. Мила е почти колкото любимата ти майка. Пиша ти, защото снощи, докато имах за наказание извънкласна работа при Ъмбридж, онова, за което ти писах и миналото лято, се случи отново.
Мъчно ни е за нашия най-голям приятел, дано си дойде скоро.
Много те моля, отговори ми бързо.
Прочете писмото няколко пъти, та да го види през очите на страничен наблюдател. Според него бе изключено някой да разбере за какво — или на кого — говори. Надяваше се Сириус да схване тънкия намек за Хагрид и да ги успокои, че той ще си дойде скоро. Не искаше да пита направо, за да не привлича вниманието към онова, което Хагрид правеше, докато отсъства от «Хогуортс».
Писмото уж беше съвсем късичко, а му отне доста време — докато Хари обмисляше как да се изрази, слънчевата светлина беше припълзяла до средата на общата стая, а от спалните помещения горе вече долитаха далечни шумове. Внимателно запечата пергамента, покатери се през дупката зад портрета и се отправи към соварника.
— На твое място не бих минал оттук — предупреди Почтибезглавия Ник, след като се провря зловещо през стената точно пред Хари, който си вървеше по коридора. — Пийвс крои дебелашка шега на онзи, който мине пръв покрай бюста на Парацелз.
— Например Парацелз да му падне на главата? — попита момчето.
— Колкото и да е странно, именно това — потвърди отегчено Почтибезглавия Ник. — Изтънчеността никога не е била силата на Пийвс. Е, да вървя, може пък да открия Кървавия барон… дано той успее да сложи край на неговите безобразия… е, довиждане, Хари…
— Довиждане — сбогува се момчето и вместо да завие надясно, тръгна наляво и пое по дългия, но по-безопасен път към соварника.
Поободри се, докато подминаваше един по един прозорците, през които се виждаше сияйното синьо небе — по-късно имаше тренировка, най-после щеше да се завърне на игрището за куидич.
Нещо се шмугна покрай краката му. Хари погледна надолу и съзря Госпожа Норис, скелетоподобната сива котка на пазача. Тя извърна за миг към него жълти като фарове очи и се скри зад статуята на Уилфред Мечтателя.
— Не правя нищо нередно — провикна се подире й момчето.
Госпожа Норис имаше категоричния вид на котка, тръгнала да донася на господаря си, макар че Хари не виждаше какво — в събота сутрин имаше пълно право да ходи при совите.