Хари погледна свъсен парчето, което бе откъснал от «Пророчески вести». Почти цялата страница беше заета от реклама на «Мадам Молкин — одежди за всякакви случаи» очевидно имаше разпродажба.
— Ей! — възкликна той и приглади вестника, та да виждат и Хърмаяни, и Рон. — Я погледнете!
— Не ми трябват мантии, имам си — отсече Рон.
— Не — каза Хари. — Вижте… ето тази кратка дописка тук…
Рон и Хърмаяни се надвесиха още повече, за да погледнат — материалът бе дълъг не повече от два сантиметра и беше сбутан в долния край на колоната. Той гласеше:
Стърджис Подмор (на 38 години, с постоянен адрес «Лабурнум Гардънс» номер две в Клапам) беше изправен пред Магисъбора по обвинение, че на 31 август е проникнал с взлом в министерството и се е опитал да извърши обир. Подмор е бил задържан от магигарда в Министерството на магията Ерик Мънч, заварил го да разбива в един след полунощ вратата на строго охранявано помещение. Подмор отказа да се защити и беше признат за виновен и по двете обвинения, след което бе осъден на половин година в Азкабан.
— Стърджис Подмор ли? — изрече замислено Рон. — Това не е ли онзи, дето вместо коса има нещо като купа слама на главата си? И дето членува в Орде…
— Шшшт, Рон — прекъсна го Хърмаяни и ужасена, започна да се озърта.
— Половин година в Азкабан! — прошепна стъписан Хари. — Само защото се е опитал да мине през някаква врата!
— Я не ставай смешен, не са го осъдили само защото се е опитвал да мине през врата. Какво изобщо е търсел в един след полунощ в Министерството на магията? — попита Хърмаяни.
— Да не смяташ, че Орденът го е пратил с някаква задача? — подхвърли Рон.
— Един момент… — рече бавно Хари. — Стърджис трябваше да ни изпрати до гарата, помните ли?
Другите двама го погледнаха.
— Точно така, трябваше да ни охранява, докато отиваме на Кингс Крос, не помните ли? И Муди се ядоса много, понеже той не се яви, значи не е бил пратен от тях.
— Е, може би не са очаквали да го заловят — изтъкна Хърмаяни.
— Ами ако са му устроили клопка? — възкликна развълнуван Рон. — Точно така… слушайте сега! — продължи той и сниши рязко глас, стреснат от заплашителния поглед на Хърмаяни. — От министерството са заподозрели, че Подмор е от хората на Дъмбълдор, затова… и аз не знам… затова са го подмамили да отиде в министерството и той всъщност не се е опитвал да мине през никаква врата! Може би са му заложили капан, за да го пипнат!
Настъпи мълчание — Хари и Хърмаяни обмисляха догадките на своя приятел. Хари отсъди, че звучат неправдоподобно, Хърмаяни обаче бе направо възхитена.
— Знаете ли, изобщо няма да се изненадам, ако е станало точно това.
Тя сгъна замислено своята половинка от вестника. Когато Хари остави ножа и вилицата, Хърмаяни като че излезе от унеса.
— И така, според мен първо трябва да отхвърлим съчинението за самонаторяващите се храсти, което ни даде Спраут, пак ще извадим късмет, ако до обяд успеем да започнем и заклинанието Инаниматус Конжурус на Макгонъгол…
Сетил се за камарата домашни, които го чакаха горе, Хари изпита леки угризения на съвестта, но небето беше ясно и възхитително синьо и той цяла седмица не бе летял със «Светкавицата»…
— Е, можем да ги напишем и довечера — подхвърли Рон, докато двамата с Хари вървяха по полегатите морави към игрището за куидич, понесли метлите на рамо, а в ушите им още кънтяха зловещите предупреждения на Хърмаяни, че щели да ги скъсат на всички изпити за СОВА.
— Пък и утре е ден. Хърмаяни доста се престарава с това учене, там й е проблемът… — той замълча и после добави боязливо: — Как мислиш, сериозно ли говореше, когато се закани, че нямало да ни даде записките си?
— Според мен, да — отвърна Хари. — Но и това е важно, трябва да тренираме, ако искаме да останем в отбора по куидич…
— Ами да — поободри се Рон. — Имаме толкова много време за всичко…
Когато наближиха куидичното игрище, Хари хвърли един поглед вдясно, към мрачно полюшващите се дървета в Забранената гора. От тях не излетя нищо, небето беше пусто, ако не се смятат няколкото сови, които пърхаха край кулата на соварника в далечината. Хари си имаше достатъчно неприятности, а хвърковатият кон не му правеше нищо, така че нямаше причина да мисли за него.