— ПОТЪР!
Хари отвори очи. Отново лежеше по гръб на пода, без да помни как се е озовал там. Дишаше тежко, сякаш наистина е тичал по дългия коридор към отдел «Мистерии», наистина е нахълтал на бегом през черната врата и е открил черната стая.
— Обясни! — нареди му вбесен Снейп, който се беше надвесил над него.
— Аз… не знам какво стана — отвърна чистосърдечно Хари и се изправи. Там, където си бе ударил тила в земята, му беше излязла цицина и чувстваше, че го тресе. — Никога досега не съм виждал това. Казах ви, сънувал съм вратата… но никога досега тя не се е отваряла…
— Не работиш достатъчно усърдно!
Кой знае защо, Снейп бе по-ядосан, отколкото преди две минути, когато Хари беше надзърнал в спомените на своя учител.
— Ти, Потър, си ленив и немарлив, нищо чудно, че Черния лорд…
— Може ли да попитам нещо, професор Снейп? — избухна пак Хари. — Защо наричате Волдемор Черния лорд? Чувал съм само смъртожадните да го назовават така.
Снейп отвори уста, за да изръмжи, когато някъде извън стаята изпищя жена.
Той вдигна рязко глава и се втренчи в тавана.
— Какво, да го… — промърмори.
Хари чу приглушена врява, която изглежда се носеше откъм Входната зала. Свъсен, учителят се обърна към него.
— На идване да си видял нещо необичайно, Потър?
Хари поклати глава. Някъде горе жената изпищя повторно. Насочил пред себе си магическата пръчка, Снейп отиде с широка крачка до вратата и изчезна от поглед. Хари се поколеба за миг, сетне го последва.
Писъците наистина се раздаваха откъм Входната зала и се засилиха, когато Хари изтича при каменните стъпала, извеждащи от подземието. Той се качи във Входната зала и я завари пълна: откъм Голямата зала, където вечерята още не бе приключила, прииждаха ученици, за да видят какво става, други се бяха струпали по мраморното стълбище. Хари се промуши край неколцина високи слидеринци и видя, че зяпачите са образували широк обръч — някои изглеждаха стъписани, други дори уплашени. Професор Макгонъгол стоеше точно в отсрещния край на залата с вид на човек, на когото му призлява от гледката.
В средата на Входната зала бе застанала професор Трелони, в едната ръка държеше магическата пръчка, а в другата празна бутилка от шери, изглеждаше си направо обезумяла. Косата й беше сплъстена и стърчеше, очилата се бяха килнали и увеличаваха едното око повече от другото, от раменете й накриво висяха безбройните й шалове и шалчета, които създаваха впечатлението, че тя се разпада по шевовете. На пода до нея лежаха два големи куфара, единият от които беше преобърнат, вероятно хвърлен подире й по стълбището. Явно ужасена, професор Трелони гледаше втренчено нещо пред себе си, Хари не го виждаше, но то очевидно стоеше в долния край на стълбите.
— Не! — изпищя тя. — НЕ! Не е възможно… не е… отказвам да го приема…
— Нима не разбирахте, че е неизбежно? — попита пискливо момичешко гласче, прозвучало бездушно весело, а Хари се мръдна леко надясно и видя, че ужасяващото видение на Трелони представлява не друго, а самата професор Ъмбридж. — Колкото и да сте неспособна да предвидите дори времето за утре, все сте осъзнавали, че жалкото ви представяне по време на инспекциите и липсата на всякакво подобрение неминуемо ще доведат до вашето уволнение.
— Не м-можете! — зави професор Трелони и изпод огромните стъкла на очилата се застичаха сълзи. — Не м-можете да ме уволните! Тук с-съм от ш-шестнайсет години! «Х-Хогуортс» е моят д-дом!
— Беше вашият дом — поправи я професор Ъмбридж и Хари възнегодува от радостта, разляла се по жабешкото й лице, когато тя загледа как професор Трелони се свлича с неудържими хлипове върху един от куфарите, — допреди един час, когато министърът на магията преподписа заповедта за уволнението ви. А сега бъдете така любезна, изнесете се оттук. Пречите.
Но продължи да стои й да злорадства при вида на професор Трелони, която в пристъп на неутешима мъка се тресеше, ридаеше и се люшкаше напред-назад върху куфара. Хари чу отляво приглушен стон и се обърна. Лавендър и Парвати се бяха прегърнали и плачеха тихо. После екнаха стъпки. Професор Макгонъгол се бе отделила от зяпачите — отиде право при професор Трелони и след като я потупа решително по гърба, извади от мантията голяма носна кърпа.
— Недейте, Сибила… успокойте се… избършете си носа… не е чак толкова страшно, колкото си мислите, ето… не ви се налага да напускате «Хогуортс»…
— Нима, професор Макгонъгол? — попита страховито Ъмбридж и пристъпи няколко крачки напред. — Нима имате право да го заявите?
— Аз имам — прокънтя дълбок глас.