— При това страхотен — въздъхна Парвати.
— Какъвто и да е, пак е на четири крака — отбеляза невъзмутимо Хърмаяни. — А аз си мислех, че вие двете сте много разстроени, задето Трелони вече я няма.
— Наистина сме разстроени — увери я Лавендър. — Качихме се да я видим в стаята и й занесохме нарциси… ама хубави, не спаружени като онези на Спраут.
— Как е Трелони? — попита Хари.
— Не е много добре, клетата — съобщи състрадателно Лавендър. — Плачеше, каза, че предпочитала да напусне завинаги замъка, отколкото да стои под един покрив с Ъмбридж, и аз не я виня, Ъмбридж се държа ужасно с нея.
— Подозирам, че тепърва ще се държи още по-ужасно — отбеляза свъсена Хърмаяни.
— Невъзможно! — възрази Рон, докато омиташе голяма чиния яйца с бекон. — Къде повече от това!
— Помни ми думата, ще се опита да си отмъсти на Дъмбълдор, че е назначил нов учител, без да се посъветва с нея — заяви Хърмаяни и сгъна вестника. — И то още един получовек. Видя изражението й, когато Фирензи се изправи пред нея, нали?
След закуска Хърмаяни се отправи към кабинета по аритмантика, а Хари и Рон последваха Парвати и Лавендър, които се отправиха през Входната зала за часа по пророкуване.
— Не отиваме ли в Северната кула? — изненада се Рон, когато Парвати подмина мраморното стълбище.
Тя го погледна презрително през рамо.
— Как според теб Фирензи ще изкачи стъпалата? Сега сме в стая единайсета, вчера го пишеше на дъската за обяви.
Стая единайсета се намираше на приземния етаж в коридора, който започваше точно срещу Голямата зала. Хари знаеше, че е от помещенията, които не се използват редовно, затова очакваше да е позанемарено като килер или склад. Ето защо се вцепени, когато влезе веднага след Рон и се озова насред горска поляна.
— Ама…?
Подът се беше превърнал в пружиниращ мъх, по който растяха дървета с кичести клони, разпростиращи се като ветрило пред тавана и прозорците, така че в стаята се кръстосваха лъчи и шареха петънца мека зеленикава светлина. Учениците, дошли преди тях, вече бяха насядали по земята, облегнали се кой на дърво, кой на някой от големите камъни, и бяха обхванали коленете си или скръстили ръце върху гърдите си. Всички изглеждаха доста притеснени. В средата на поляната, там, където нямаше дървета, стоеше Фирензи.
— Хари Потър — каза той, когато момчето влезе, и протегна ръка.
— Ъъъ… здравей — рече Хари и се здрависа с кентавъра, който го огледа немигащо с поразителните си сини очи, но не се усмихна. — Ъъъ… радвам се да те видя.
— И аз — отвърна кентавърът, навел бяло русата си глава. — Беше предсказано, че ще се срещнем отново.
Хари забеляза върху гърдите на Фирензи едва различим синеещ се белег от копито. Обърна се, за да седне на земята при останалите от класа, и му направи впечатление, че всички го гледат благоговейно, явно много възхитени от познанството му с Фирензи, който май ги плашеше.
След като вратата се затвори и последният ученик седна на един пън до кошчето за боклук, Фирензи махна с ръка към помещението.
— Професор Дъмбълдор беше така любезен да ни уреди тази класна стая — обясни той, щом всички се укротиха, — с обстановка, близка до обичайната ми среда. Бих предпочел да ви преподавам в Забранената гора, която… до понеделник… беше моят дом, сега обаче това вече е невъзможно.
— Може ли аз… господин учителю?… — рече задъхана Парвати, след като вдигна ръка. — Защо да е невъзможно? Били сме там с Хагрид, не ни е страх!
— Тук става въпрос не за смелостта ви, а за моето положение — поясни Фирензи. — Вече не мога да се върна в гората. Моето стадо ме прогони.
— Стадо ли? — повтори объркана Лавендър, а Хари се досети, че си е представила крави. — Какво… о! — От изражението й пролича, че е схванала. — Значи има още като вас! — възкликна изумена.
— Хагрид ли ви е развъдил, както тестролите? — попита нетърпеливо Дийн.
Фирензи извърна много бавно глава към Дийн, който веднага осъзна, че е изрекъл голяма обида.
— Без да искам… извинявайте — довърши той едва чуто.
— Кентаврите не са нито слуги, нито играчки на човеците — поясни тихо Фирензи.
Настъпи мълчание, после Парвати пак вдигна ръка.
— Може ли аз, господин учителю… защо другите кентаври са ви прогонили?
— Защото се съгласих да работя за професор Дъмбълдор — отговори Фирензи. — Смятат, че с това съм предал нашето племе.
Хари си спомни как преди близо четири години кентавърът Бейн се разкрещя на Фирензи, че е позволил на момчето да го яхне и така да го спаси — нарече го «обикновено муле». Запита се дали пак Бейн го е изритал в гърдите.