— Но… какво се опитва да направи? — полюбопитства притеснен Хари.
Фирензи го огледа невъзмутимо.
— Наскоро Хагрид ми стори голяма услуга — обясни той, — а с грижите си за всички живи твари отдавна си е спечелил моето уважение. Няма да издам тайната му. Но той трябва да бъде вразумен. Опитът му не е успешен. Кажи му, Хари Потър. Приятен ден.
Щастието, обзело Хари след интервюто в «Дрънкало», отдавна се беше изпарило. Свъсеният март се изтърколи, започна дъждовният ветровит април и той имаше чувството, че животът му отново се е превърнал в дълъг низ от притеснения и грижи.
Ъмбридж продължаваше да посещава всички часове по грижа за магически съзнания и не бе никак лесно Хари да предаде на Хагрид предупреждението на Фирензи. Най-накрая успя: един ден се върна след часа, уж за да си потърси изгубения екземпляр на «Фантастични животни и къде да ги намерим». Предаде посланието на кентавъра и Хагрид впи в него отеклите си насинени очи, явно беше стъписан. После като че ли се посъвзе.
— Свястно момче е тоя Фирензи — рече свъсен, — ама си няма и понятие к’ви ги говори. Опитът си е съвсем успешен!
— Какво си намислил, Хагрид? — попита угрижен Хари. — Трябва да внимаваш много, Ъмбридж вече уволни Трелони и според мен съвсем се е развихрила. Ако правиш нещо нередно, няма да се…
— Има и по-важни неща от това да си крепиш работата — прекъсна го Хагрид, макар че ръцете му трепереха леко и той изпусна цял леген, пълен с тор от бодливци. — Ти, Хари, не бери грижа за мен… Хайде, върви и не ме ядосвай!
Момчето нямаше друг избор, освен да остави Хагрид да събира тора, плъзнал по целия под, ала докато креташе към замъка, се почувства доста обезсърчено.
Междувременно, както учителите и Хърмаяни упорито им напомняха, изпитите за СОВА наближаваха все повече. Всички петокурсници страдаха, повече или по-малко, от стрес, но Хана Абът беше първата, на която Мадам Помфри донесе успокоителна отвара: в час по билкология тя се разплака и се разхлипа, че била прекалено глупава, за да вземе изпитите, и щяло да е най-добре веднага да се махне от училището.
Хари си мислеше, че без сбирките на ВОДА би се чувствал извънредно нещастен. Понякога му се струваше, че живее за часовете, които прекарваше в Нужната стая — там се трудеше усърдно, но и се забавляваше на воля, преизпълнен от гордост, че другите от ВОДА са напреднали толкова. Случваше му се и да се запита какво ли ще направи Ъмбридж, когато на изпита за СОВА всички от ВОДА получат «Изключителен» по защита срещу Черните изкуства.
Най-сетне се бяха заели със заклинанието за покровител. Всички изгаряха от желание да го упражняват, макар че, както Хари постоянно им припомняше, едно е да повикаш покровител насред ярко осветената класна стая, където не те застрашава нищо, съвсем друго — да го направиш, когато си изправен пред нещо като диментор.
— О, стига си ни развалял удоволствието — рече весело Чо на последната сбирка преди Великден, докато гледаше как покровителят й с вид на сребрист лебед се рее из Нужната стая. — Толкова са красиви!
— Трябва не да са красиви, а да те закрилят — поясни търпеливо той. — Всъщност имаме нужда от богърт или нещо подобно, аз така се научих. Наложи ми се да викам покровител, докато богъртът се правеше на диментор…
— Сигурно е много страшно! — възкликна Лавендър, която изстрелваше с върха на магическата си пръчка облачета сребриста пара. — А аз още не мога… и не мога!… — добави тя ядосана.
Невил също срещаше затруднения. Бърчеше съсредоточено чело, но от края на магическата му пръчка не излизаше друго освен рехава струйка сребърен дим.
— Мисли си за нещо приятно — напомни му Хари.
— Опитвам се — отвърна умърлушен Невил, който наистина се стараеше толкова много, че кръглото му лице бе лъснало от пот.
— Май успях, Хари! — викна Шеймъс, който идваше за пръв път на сбирка на ВОДА. Беше го довел Дийн. — Виж… ох… изчезна… но със сигурност беше нещо космато, Хари!
Покровителят на Хърмаяни — проблясваща сребърна видра, подскачаше около нея.
— Много са сладки, нали? — каза тя с обич.
Вратата на Нужната стая се отвори, после се затвори. Хари се обърна да види кой е влязъл, там обаче сякаш нямаше никого. Изминаха няколко минути, преди да забележи, че приятелите му при вратата са се умълчали. След миг нещо го задърпа за мантията някъде при коляното. Хари погледна надолу и за свое огромно изумление видя домашното духче Доби да надзърта изпод обичайните си осем вълнени шапки.