— Курс на югозапад! — ревна Муди. — Не бива да прелитаме над магистралата.
Хари бе толкова премръзнал, че си мечтаеше за уютните сухи купета на автомобилите, които като поток се виеха долу, и още повече за пудролиниите: не беше кой знае колко приятно да се въртиш като пумпал из комините, но затова пък бе топличко в пламъците… Покрай него профуча Кингзли Шакълболт, голото му теме и обицата проблеснаха на лунната светлина… после отдясно мина и Емелин Ванс, която бе извадила магическата пръчка и от време на време се озърташе… сетне и тя отпраши нататък и на нейно място изникна Стърджис Подмор.
— Трябва да завием и да се отклоним леко от курса, за да сме сигурни, че не ни следят! — извика Муди.
— ТИ, ЛУДООКИЯ, ДА НЕ СИ ЛУД! — изпищя отпред Тонкс. — Ще станем на висулки по тия метли. Ако непрекъснато се отклоняваме от курса, няма да пристигнем и след седмица. Още повече че ни остава съвсем малко път.
— Крайно време е да се снишим! — екна и гласът на Лупин. — Следвай Тонкс, Хари!
Тя се гмурна надолу и момчето полетя след нея. Отправиха се към най-многото светлинки, които бе видял досега: бяха се разпрострели във всички посоки, пресичаха се и се кръстосваха, блещукаха на линии и мрежи, накъсани от петънца непрогледен мрак. Летяха все по-ниско и по-ниско, докато накрая Хари не различи отделни фарове и улични лампи, комини и телевизионни антени. Искаше му се час по-скоро да стъпи на земята, макар да бе сигурен, че ще се наложи някой да го размразява — беше се вледенил направо върху метлата.
— Готово! — провикна се Тонкс и след няколко мига вече се бе приземила.
Хари кацна точно зад нея и нагази в неподдържаната трева насред малък площад. Тонкс вече отвързваше куфара. Разтреперан, Хари се огледа. Мърлявите фасади на къщите наоколо не изглеждаха никак гостоприемно, някои бяха с изпочупени прозорци, които мъждукаха мътно в светлината на уличните лампи, боята по повечето врати се беше олющила, на много места пред стълбищата се мъдреха купчини боклук.
— Къде сме? — попита Хари, но Лупин му пошушна:
— Чакай малко.
Муди тършуваше с премръзнали вкочанени пръсти из наметалото си.
— Намерих го! — изсумтя накрая, после вдигна във въздуха нещо като сребърна запалка и я щракна.
Най-близката лампа изпука и угасна. Той продължи да щрака със Загасителя, докато не угаси една по една всички лампи по площада — сега единствената светлинка идваше от прозорците с дръпнати пердета и от лунния сърп горе в небето.
— Взех го на заем от Дъмбълдор — избоботи Муди и прибра в джоба си Загасителя. — Така мъгълите няма да ни шпионират от прозорците. А сега да побързаме.
Той хвана Хари за ръка, изведе го от тревата, прекоси улицата и стъпи на тротоара, след тях вървяха Лупин и Тонкс, понесли куфара на момчето, отстрани крачеха останалите от конвоя, всички извадили магическите пръчки.
От горните прозорци в най-близката къща долиташе приглушеният бумтеж на стереоуредба. От издутите до пръсване торби за отпадъци, струпани пред счупената порта, се разнасяше воня на развалено.
— Дръж — изпелтечи Муди, след което тикна в хамелеонизираната ръка на Хари парче пергамент и доближи магическата си пръчка със светещо връхче, за да освети написаното. — Прочети го бързо и го запомни дума по дума.
Хари погледна късчето хартия. Ситният почерк му се стори познат. Върху пергамента пишеше:
Ще намериш щабквартирата на Ордена на феникса на площад «Гримолд» номер дванайсет в Лондон.
Глава четвърта
Площад «Гримолд» номер дванайсет
— Какъв е този Орден на… — подхвана Хари.
— Не тук, момче! — ревна Муди. — Чакай първо да влезем.
Дръпна от ръката на Хари пергамента и с връхчето на магическата пръчка го подпали. Листчето се нави на фуния, лумна и се понесе към земята, а Хари пак огледа къщите наоколо. Стояха пред номер единайсет, той се извърна наляво и видя номер десет, вдясно обаче беше номер тринайсет.
— Но къде е…?
— Спомни си дума по дума това, което наизусти току-що — прошепна му Лупин.
Хари започна да реди наум думите и тъкмо стигна до «площад „Гримолд“ номер дванайсет», когато между сградите на номер единайсет и номер тринайсет сякаш от вдън земя изникна очукана врата, последвана веднага от мръсни стени и прашни прозорци. Все едно някой бе вмъкнал тук надуваема къща, като първо бе разбутал другите, за да й направи място. Хари я зяпна изумен. Стереоуредбата на номер единайсет продължаваше да си тътне. Мъгълите вътре явно не бяха усетили нищо.