— Летящи лимонадени пчелички — изтананика Ъмбридж, при което каменното грозилище отскочи встрани, стената отзад се разцепи и се разтвори и те се качиха на движещото се каменно стълбище.
Излязоха при лъскавата врата с чукало във вид на грифон, но Ъмбридж не си даде труд да хлопа — стиснала с все сила Хари, влезе направо в кабинета.
Вътре беше пълно с хора. Дъмбълдор седеше с ведро изражение зад писалището, долепил върховете на дългите си пръсти. Професор Макгонъгол стоеше сковано до него, лицето й беше изключително напрегнато. Министърът на магията Корнелиус Фъдж се поклащаше напред-назад на пети при запалената камина, явно неописуемо доволен от случващото се, от двете страни на вратата като на стража бяха застанали Кингзли Шакълболт и зъл на вид магьосник с много къса четинеста коса, когото Хари не познаваше, а до стената се открояваше луничавата очилата глава на развълнувания Пърси Уизли, който пристъпваше с перо и тежък пергаментов свитък в ръце, очевидно готов да записва.
Тази вечер портретите на бившите директори не се преструваха на заспали. Всички бяха будни и следяха угрижено какво ще стане долу. Когато влезе Хари, неколцина притичаха в съседните рамки и си зашепнаха трескаво с обитателите им.
След като вратата се затвори подире им, Хари се отскубна от хватката на Ъмбридж. Корнелиус Фъдж го зяпна злорадо.
— Я виж ти! — рече той. — Такааа…
Хари отвърна с най-злобния поглед, на който беше способен. Сърцето му бумтеше лудешки, ала умът му бе учудващо бистър и спокоен.
— Връщаше се към Грифиндорската кула — оповести Ъмбридж. В гласа й имаше прекомерно вълнение, същата бездушна наслада, която Хари бе доловил и когато тя бе гледала как професор Трелони се гърчи сломена във Входната зала. — Залови го младият Малфой.
— А, той ли? — възкликна доволен Фъдж. — Дано не забравя да кажа на Луциус. Е, Потър… предполагам, знаеш защо си тук.
Хари възнамеряваше да отговори с предизвикателното «да», но тъкмо отвори уста, за да изрече думата, когато зърна лицето на Дъмбълдор. Директорът не гледаше него, беше вперил очи някъде точно над рамото му, ала когато Хари се извърна, той поклати почти незабележимо глава.
Момчето промени решението си насред думата.
— Д… не.
— Моля? — каза Фъдж.
— Не — отсече Хари.
— Значи не знаеш защо си тук?
— Не, не знам — потвърди Хари.
Фъдж премести недоумяващ поглед от него към професор Ъмбридж. Хари се възползва от това, че министърът за миг е отклонил вниманието си, и пак стрелна бързо с очи Дъмбълдор, който кимна и намигна едва доловимо на килима.
— Така значи, нямаш представа защо професор Ъмбридж те е довела в този кабинет? — рече Фъдж с глас, зареден с ехидство. — Не осъзнаваш, че си нарушил училищните правила?
— Училищните правила ли? — повтори Хари. — Не, не съм.
— Нито министерските укази? — допълни ядосан Фъдж.
— Доколкото зная, не — заяви учтиво момчето.
Сърцето му още думкаше много бързо. Струваше си да сипе тези лъжи, дори и само за да наблюдава как Фъдж се изнервя, ала не виждаше начин да се измъкне: ако някой беше издал на Ъмбридж за ВОДА, той, водачът, можеше още сега да си стяга куфара.
— Така значи, за теб е новина, че в училището е разкрита нелегална ученическа организация? — продължи Фъдж с глас, съскащ от яд.
— Точно така — потвърди Хари и не особено убедително се престори на изненадан.
— Според мен, господин министре, ще имаме по-голям напредък, ако доведа нашия информатор — обади се с меден глас зад него Ъмбридж.
— Да, да, доведете го — кимна Фъдж и щом тя излезе от кабинета, погледна злобно Дъмбълдор. — Няма нищо по-убедително от един добър свидетел, нали, Дъмбълдор?
— Няма, Корнелиус — потвърди сериозно директорът, наклонил глава.
Изминаха няколко минути, през които никой не поглеждаше другите, после Хари чу как вратата отзад се отваря. Ъмбридж мина покрай него, стиснала за рамото Мариета, къдравата приятелка на Чо, която беше скрила лице в ръцете си.
— Не се плашете, миличка, няма страшно — захвана да я успокоява тихо професор Ъмбридж, като я потупваше по гърба, — хайде, всичко е наред. Постъпихте правилно. Министърът е много доволен от вас. Ще каже на майка ви какво послушно момиче сте. Мариета, господин министре — добави тя и погледна към Фъдж, — е дъщеря на Мадам Еджкъм от служба «Пудролинии» към отдел «Магическо придвижване»… помага ни да следим камините в «Хогуортс».