— Спънка ли? — повтори министърът с глас, все още треперещ от радост. — Не виждам никакви спънки, Дъмбълдор.
— А аз, опасявам се, виждам — заяви Дъмбълдор, сякаш се извиняваше.
— Така ли?
— Вие явно сте останали с погрешното впечатление, че ще ви се подчиня — как ли се казваше? — че ще ви се подчиня безропотно. Опасявам се, Корнелиус, че изобщо няма да направя подобно нещо. Нямам никакво намерение да ме пращат в Азкабан. Бих могъл, разбира се, да избягам оттам… но защо да си губя времето… а и да ви призная, сещам се за куп други неща, с които предпочитам да се занимавам.
Лицето на Ъмбридж ставаше все по-червено, тя изглеждаше така, все едно я пълнеха с вряла вода. Фъдж наблюдаваше директора с много странно изражение, сякаш е зашеметен от ненадеен удар и още не може да повярва, че му се е случило нещо подобно. Издаде тих звук, като че ли се е задавил, после се извърна към Кингзли и мъжа с късата прошарена коса, единствения в помещението, който досега беше мълчал през цялото време. Той му кимна успокоително, отдели се от стената и пристъпи малко напред. Хари видя как вдига почти небрежно ръка към джоба си.
— Не се излагайте, Долиш — рече благо Дъмбълдор. — Сигурен съм, че сте чудесен аврор… Ако не ме лъже паметта, си взехте с «Изключителен» всички изпити за ТРИТОН, но опитате ли се да… да ме заловите със сила, ще се видя принуден да ви нараня.
Мъжът на име Долиш примига доста глупаво. Погледна пак Фъдж, но този път май с надеждата да получи знак какво да прави оттук нататък.
— Така значи — подсмихна се Фъдж, след като дойде на себе си, — възнамерявате да се преборите самичък с Долиш, Шакълболт, Долорес и мен, а, Дъмбълдор?
— В името на Мерлин, не — усмихна се Дъмбълдор, — освен ако вие не проявите неблагоразумието да ме принудите.
— Няма да е сам! — извика професор Макгонъгол и пъхна ръка в пазвите на мантията.
— О, да, ще бъда сам, Минерва! — сряза я Дъмбълдор. — «Хогуортс» има нужда от вас.
— Стига глупости! — каза Фъдж и също извади магическа пръчка. — Долиш! Шакълболт! Заловете го!
В стаята като светкавица блесна сребърна светлина, чу се нещо като топовен гърмеж и подът се разтресе, някой сграбчи за врата Хари и го просна на земята точно когато засия втора сребърна светкавица, много от портретите се разкрещяха, Фоукс изписука и във въздуха се вдигна облак прах. Хари се закашля и видя как пред него с трясък пада тъмна фигура, екнаха писък и тъп тропот, някой извика: «Не!», сетне се разнесе звук от натрошено стъкло, някой затътри трескаво крака, дочу се стон… и настъпи тишина…
Хари се задърпа да види кой го притиска и съгледа професор Макгонъгол, наведена над него. Беше ги дръпнала двамата с Мариета, за да не пострадат. От въздуха по тях още се сипеше прах. Позадъхан, Хари видя, че се приближава много висока фигура.
— Добре ли сте? — попита Дъмбълдор.
— Да! — отговори професор Макгонъгол, като се изправи и издърпа със себе си Хари и Мариета.
Прахта се слягаше. Пред тях изникна опустошеният кабинет: писалището на Дъмбълдор беше преобърнато, всички масички с вретенообразни крака бяха съборени на пода, сребърните уреди по тях се бяха натрошили на парчета. Фъдж, Ъмбридж, Кингзли и Долиш лежаха на земята, без да помръдват. Фениксът Фоукс се рееше на широки кръгове и пееше тихо.
— За съжаление се наложи да омагьосам и Кингзли, иначе щеше да изглежда много подозрително — обясни тихо Дъмбълдор. — Той прояви забележителна съобразителност и пренастрои паметта на госпожица Еджкъм, докато всички гледаха в другата посока. Нали, Минерва, ще му благодарите от мое име? И тъй, много скоро те ще дойдат на себе си и е най-добре да не узнават, че сме имали време да си поговорим… дръжте се така, сякаш току-що са били повалени на земята и не е минало никакво време, те няма да си спомнят…
— Къде отивате, Дъмбълдор? — прошепна професор Макгонъгол. — На площад «Гримолд» ли?
— О, не — усмихна се мрачно той. — Не си тръгвам оттук, за да се крия. Не след дълго Фъдж ще съжалява, че ме е отстранил от «Хогуортс», помнете ми думата.
— Професор Дъмбълдор… — обади се Хари.
Не знаеше откъде да започне: че съжалява, задето изобщо е създал ВОДА и е причинил всички тези неприятности, или че му е много криво, защото Дъмбълдор напуска, за да го спаси от изключване. Но още преди да е изрекъл и дума, директорът го прекъсна.
— Чуй ме, Хари — рече той припряно. — Трябва да изучаваш оклумантиката възможно най-усърдно, разбра ли? Прави всичко, каквото ти каже професор Снейп, и се упражнявай, особено вечер, преди да заспиш, за да затвориш съзнанието си за кошмарите… съвсем скоро ще разбереш защо, но ми обещай, че…