— Вика те директорката, Потър — ухили се злобно той.
— Не съм го направил аз — изтърси глупаво Хари, сетил се за онова, което крояха Фред и Джордж, каквото и да беше то.
Челюстта на Филч се изкриви в беззвучен смях.
— Гузна съвест, а? — изхриптя той. — Тръгвай с мен.
Хари се извърна към Рон и Хърмаяни — и двамата се бяха притеснили. Сви рамене и последва Филч обратно във Входната зала, срещу прииждащия поток гладни ученици.
Филч явно бе в изключително добро настроение: докато се качваха по мраморното стълбище, си тананикаше тихо с хриптящ глас. Когато излязоха на първата площадка, заяви:
— Нещата тук се променят, Потър.
— Забелязах — отвърна студено Хари.
— Ами да… от колко години му разправям на Дъмбълдор, че е прекалено мекушав с вас — изкиска се злобно Филч. — Малки подли зверчета, никога нямаше да пускате вонливи сачми, ако знаехте, че имам право да ви побийвам с камшика. На никого нямаше и да му хрумне да мята из коридорите зъбати фризбита, ако можех да ви провесвам за глезените в кабинета си. Но когато, Потър, в сила влезе Образователен указ номер двайсет и девет, вече ще имам такова право… освен това Ъмбридж поиска от министъра да подпише заповед за изгонването на Пийвс… О, щом тя е взела нещата в свои ръце, всичко тук ще се промени…
Хари си помисли, че Ъмбридж очевидно се е постарала да спечели на своя страна Филч, и най-лошото бе, че той вероятно щеше да се окаже важно оръжие. Едва ли някой освен близнаците Уизли познаваше по-добре от него тайните проходи и скривалищата в училището.
— Пристигнахме — ухили се той злобно на Хари и почука тихо три пъти по вратата на професор Ъмбридж, после я отвори. — Тук е ученикът Потър, уважаема госпожо.
Кабинетът на Ъмбридж, който Хари познаваше толкова добре покрай многото наказания, си беше същият. Единственото ново нещо в него беше голямата дървена табела отпред на писалището, върху което със златни букви пишеше: «ДИРЕКТОР». Той видя със свито сърце и че неговата «Светкавица» и двете метли «Чистометка» на Фред и Джордж са прихванати с верига и катинар към дебела метална халка върху стената отзад.
Ъмбридж седеше зад писалището и дращеше делово върху розовия си пергамент, но щом Хари влезе, вдигна глава и се усмихна широко.
— Благодаря, Аргус — рече любезно.
— Винаги на вашите услуги, уважаема госпожо — отвърна Филч, след това се поклони ниско, доколкото го позволяваше ревматизмът му, и излезе заднишком.
— Сядайте — отсече Ъмбридж и посочи един стол.
Хари се подчини. Още известно време тя продължи да пише. Момчето загледа отвратителните котета, които подскачаха по чиниите над главата й, и с още по-голям ужас се запита какво ли му готви.
— И така — каза накрая Ъмбридж и остави перото. Приличаше на жаба, която се кани да погълне особено сочна муха. — Какво ще пиете?
— Моля? — рече Хари, съвсем сигурен, че не я е чул добре.
— Какво ще пиете, господин Потър? — повтори тя и се усмихна още по-широко. — Чай? Кафе? Тиквен сок?
Докато изричаше всяка дума, Ъмбридж замахваше с късата магическа пръчка и върху писалището й се появяваше чаша, пълна със споменатата напитка.
— Благодаря, нищо — отвърна момчето.
— Иска ми се да пийнете нещо с мен — заяви жената с глас, станал опасно мазен. — Изберете си.
— Добре… чай — вдигна рамене Хари.
Тя се изправи и с гръб към него се зае много театрално да капва по малко мляко. После с все същата злокобно мазна усмивка заобиколи бързо писалището с чая в ръка.
— Заповядайте — връчи му го. — Пийте го, докато не е изстинал. И така, господин Потър… Рекох си, че не е зле да си поговорим след потискащите събития от снощи.
Той не каза нищо. Ъмбридж пак се настани на стола и зачака. След няколко дълги мига в мълчание отбеляза закачливо:
— Ама вие не си пиете чая!
Хари вдигна чашата до устните си, после, точно толкова внезапно, я свали. Едно от ужасните котета зад Ъмбридж беше с големи кръгли сини очи като магическото око на Лудоокия Муди и Хари тъкмо се бе запитал какво ли ще каже Лудоокия, ако научи отнякъде, че той е пил нещо, предложено му от явен враг.
— Какво има? — попита Ъмбридж, която още го наблюдаваше. — Захар ли искате?
— Не — отвърна момчето.
Пак доближи чашата до лицето си, сякаш отпива, макар че стискаше устни. Усмивката на Ъмбридж стана по-широка.
— Добре — прошепна. — Много добре. И така… — Тя се понаведе напред. — Къде е Албус Дъмбълдор?
— Нямам представа — отвърна веднага Хари.
— Пийте, пийте — подкани Ъмбридж, все така усмихната. — Е, господин Потър, нека не се вдетиняваме. Знам, че знаете къде е отишъл Дъмбълдор. Вие с него сте заедно от самото начало. Помислете в какво положение сте, господин Потър…