Тук, в стаята, имаше нещо, за което той бленуваше много, много силно…
Нещо, което му трябваше… или трябваше на друг…
Белегът го болеше…
ТРЯС!
Хари се събуди веднага, объркан и ядосан. Тъмното спално помещение се огласяше от смях.
— Жестоко! — рече Шеймъс, чийто силует изпъкваше на фона на прозореца. — Според мен едно от огнените колела се е ударило в ракета и сега те са се слели, елате да погледате!
Хари чу как Рон и Дийн скачат от леглата, за да виждат по-добре. Той продължи да лежи притихнал и смълчан, болката в белега постепенно го отпусна и го обзе разочарование. Почувства се така, сякаш в последния момент са му отнели нещо прекрасно… този път бе толкова близо.
Покрай прозорците на Грифиндорската кула прелитаха блещукащи крилати прасенца, розови и сребърни. Хари продължи да лежи и да слуша възхитените възгласи на грифиндорците из останалите спални помещения. Сети се, че вечерта на другия ден има оклумантика, и стомахът го присви болезнено.
Целия следващ ден Хари прекара в страх какво ли ще каже Снейп, ако разбере, че в последния си сън той е проникнал толкова навътре в отдел «Мистерии». Пронизан от вина, си даде сметка, че от последния урок насам не се е упражнявал нито веднъж. Откакто Дъмбълдор си беше тръгнал, се бяха случили толкова много неща и Хари беше сигурен, че дори и да е опитал да изпразни съзнанието си, е нямало да се получи нищо. Но се съмняваше, че Снейп ще приеме такова оправдание.
През деня, по време на часовете, се помъчи да се поупражнява, но безуспешно. Всеки път, когато замълчеше и се опиташе да се отърси от всички мисли и чувства, Хърмаяни го питаше какво му е, а и едва ли най-подходящото време да освобождава мозъка си бе, когато учителите обстрелваха класа с въпроси за преговор.
Примири се с най-лошото и след вечеря се запъти към кабинета на Снейп. Но някъде по средата на Входната зала към него забърза Чо.
— Ето тук! — каза Хари, доволен, че си е намерил повод да поотложи срещата със Снейп, сетне поведе Чо към ъгъла във Входната зала, където стояха грамадните пясъчни часовници. Сега часовникът на «Грифиндор» бе почти празен. — Добре ли си? Ъмбридж не те е разпитвала за ВОДА, нали?
— А, не — побърза да отговори Чо. — Не, само… просто исках да ти кажа… Хари, не съм и допускала, че Мариета ще ни издаде…
— Е, нищо — отвърна оклюмал той.
Смяташе, че Чо е могла да си подбира малко по-внимателно приятелите, не беше особена утеха и че, доколкото бе подочул, Мариета още лежеше в болничното крило и Мадам Помфри не беше успяла да изцери дори мъничко пъпките й.
— Иначе е прекрасно момиче — допълни Чо. — Просто е допуснала грешка…
Хари я погледна невярващо.
— Прекрасно момиче, което е допуснало грешка ли? Тя предаде всички нас, включително и теб!
— Е… размина ни се — рече умолително Чо. — Майка й все пак работи в министерството, наистина й е трудно…
— И бащата на Рон работи в министерството! — напомни вбесен Хари. — В случай че не си забелязала, на него не му пише на лицето «порта»…
— Хърмаяни Грейнджър ни е погодила ужасен номер — разфуча се и Чо. — Можеше да ни каже, че е омагьосала списъка…
— Според мен хрумването й е блестящо — отбеляза хладно той.
Чо пламна, очите й блеснаха.
— А, да, забравих… щом нещо е хрумнало на скъпата Хърмаяни…
— Само не плачи отново — предупреди я Хари.
— И през ум не ми е минавало! — подвикна момичето.
— Е… добре… Все едно… — каза той. — Сега си имам достатъчно грижи.
— Тогава си върви при грижите! — озъби се Чо, после се врътна и си тръгна.
Разгневен, Хари слезе по стълбите в подземието на Снейп. От опит знаеше, че на преподавателя ще му бъде много по-лесно да проникне в съзнанието му, ако той отиде сърдит и ядосан, но когато застана пред вратата на кабинета, не бе успял да постигне друго, освен да се сети за още две-три неща, които е трябвало да каже на Чо за Мариета.
— Закъсняваш, Потър — рече студено Снейп, когато Хари затвори зад себе си вратата.
Стоеше с гръб към момчето и както обикновено, вадеше някои от мислите си, за да ги сложи внимателно в мислоема на Дъмбълдор. Пусна в каменния съд и последната сребриста нишка и се извърна към Хари.
— И така — каза му. — Упражнява ли се?
— Да — излъга той, загледан съсредоточено в едно от крачетата на писалището.
— Скоро ще разберем, нали? — заяви спокойно учителят. — Извади пръчката, Потър.