Усмивката на професор Ъмбридж угасна внезапно като изгоряла електрическа крушка. Тя си седна на стола, обърна листа в тефтера и започна да пише ужасно бързо, а изпъкналите й очи замърдаха напред-назад. Професор Макгонъгол погледна отново Хари с издути тънки ноздри и блеснали очи.
— Някакви въпроси, Потър?
— Да — каза Хари. — Ако човек издържи достатъчно изпити за ТРИТОН, на каква проверка за характер и способности се явява в министерството?
— Трябва да покажеш, че умееш да запазваш самообладание, когато си под напрежение, и така нататък — отговори професор Макгонъгол, — упоритост и всеотдайност, защото обучението за аврор продължава още три години, да не говорим за много добрите умения в приложната защита. Това означава, че и след като завършиш училище, пак има да усвояваш много и ако не си готов да…
— Освен това ще установите — обади се отново Ъмбридж, сега вече гласът й беше много студен, — че министерството проверява и досиетата на кандидатите за аврори. Криминалните им досиета.
— И ако не си готов и след «Хогуортс» да се явяваш на още изпити, по-добре наистина си потърси друго…
— А това означава, че момчето има шансове да стане аврор точно колкото и Дъмбълдор да се върне в училището.
— Значи шансовете са големи — подхвърли професор Макгонъгол.
— Потър няма чисто съдебно минало — провикна се Ъмбридж.
— Потър беше оправдан по всички обвинения — възрази още по-високо Макгонъгол.
Професор Ъмбридж се изправи. Беше толкова ниска, че нямаше особена разлика, но превзетото й лигаво държане беше изместено от необуздана ярост, от която широкото й увиснало лице стана странно зловещо.
— Потър няма никакви шансове да стане аврор!
Професор Макгонъгол също се изправи на крака и в нейния случай това бе много по-внушително. Тя се извиси над професор Ъмбридж.
— Потър — подхвана с кънтящ глас, — аз ще ти помогна да станеш аврор, дори това да е последното, което ще направя! Ще се постарая да постигнеш нужните резултати, даже и да се наложи да те обучавам и нощем!
— Министърът на магията за нищо на света няма да назначи Потър — повиши гневно глас Ъмбридж.
— Когато Потър бъде готов да постъпи там, нищо чудно да има нов министър на магията — кресна професор Макгонъгол.
— Аха! — изписка професор Ъмбридж и я засочи с дебел пръст. — Да! Да, да и да! Така си и знаех! Това искате, нали, Минерва Макгонъгол? Искате Албус Дъмбълдор да седне на стола на Корнелиус Фъдж! Въобразявате си, че ще заемете моето място: пръв заместник-министър и освен това директор на училището.
— Вие бълнувате — отбеляза с невероятно презрение професор Макгонъгол. — Потър, професионалната ни консултация приключи.
Хари метна чантата на рамо и побърза да излезе от кабинета — не смееше и да погледне професор Ъмбридж. Чак до края на коридора чуваше как двете продължават да си крещят.
Когато по-късно следобед влезе в часа по защита срещу Черните изкуства, професор Ъмбридж още едва си поемаше въздух, сякаш току-що е участвала в надбягване.
— Надявам се да си размислил и да не го правиш, Хари — прошепна Хърмаяни щом отвориха учебника на «Глава трийсет и четвърта. Отказ от отмъщение и водене на преговори». — Както гледам, Ъмбридж вече е в много лошо настроение…
Ъмбридж постоянно стрелкаше със злобни погледи Хари, който беше навел глава и бе насочил замъглен поглед към «Теория на отбранителната магия», макар че всъщност мислеше…
Представяше си как ще реагира професор Макгонъгол, ако го заловяха, че е проникнал с взлом в кабинета на професор Ъмбридж броени часове след като заместник-директорката се бе застъпила за него… нищо не му пречеше просто да се върне в Грифиндорската кула и да се надява през лятната ваканция все да има случай да попита Сириус за сцената, на която бе станал свидетел в мислоема… нищо освен едно: при мисълта, че ще постъпи толкова благоразумно, се почувства така, сякаш в стомаха му тежи олово… също Фред и Джордж, които вече бяха подготвили своята диверсия за отклоняване на вниманието… а и ножът, подарък от Сириус, сега беше в ученическата му чанта заедно със старата мантия невидимка на баща му.
Но нямаше как да избяга от факта, че ако го заловят…
— Дъмбълдор се жертва, за да останеш в училището, Хари! — каза тихо Хърмаяни, като вдигна учебника, за да скрие лицето си от Ъмбридж. — И за какво, ако днес те изхвърлят!
Хари можеше да се откаже от намеренията си и просто да свикне да живее със спомена за онова, което баща му е извършил онзи летен ден преди повече от двайсет години…