Ала дори онези, които прибягваха до лъготийките, не можеха да се мерят с повелителя на хаоса Пийвс, който очевидно бе взел много присърце прощалните думи на Фред. Той се носеше с налудничав кикот из училището, преобръщаше маси, изскачаше изневиделица от черните дъски, събаряше статуи и вази и на два пъти затвори Госпожа Норис в едни рицарски доспехи, откъдето тя заврещя оглушително и беше спасена от разярения пазач. Полтъргайстът трошеше фенерите, духаше свещите, мяташе запалени факли над главите на пищящите ученици, буташе наредените на спретнати купчинки пергаменти в огъня или през прозорците. Веднъж дори пусна всички кранчета в тоалетните и наводни втория етаж, после по време на закуска метна цяла торба тарантули в средата на Голямата зала, а ако решеше да си отдъхне, с часове се рееше подир Ъмбридж и щом тя кажеше нещо, я обсипваше с шумни подигравки.
Ако не се брои Филч, никой от персонала не се и помръдваше да й помогне. Една седмица след заминаването на Фред и Джордж Хари дори видя с очите си как професор Макгонъгол минава точно покрай Пийвс, който решително разхлабваше кристалния полилей, и бе готов да се закълне как я е чул да обяснява с ъгълчето на устата на полтъргайста:
— Развинтва се в обратната посока.
Освен това Монтагю още не се бе възстановил от пребиваването си в тоалетната. Беше си все така зашеметен и объркан и един вторник сутринта родителите му бяха забелязани да крачат по алеята към входа, страшно ядосани.
— Дали да не кажем? — рече притеснена Хърмаяни и долепи буза до прозореца в кабинета по вълшебство, за да види как господин и госпожа Монтагю влизат вътре. — Какво му се е случило, де. Може би това ще помогне на Мадам Помфри да го изцери?
— И дума да не става, сам ще се оправи — отсече безразлично Рон.
— Пък и допълнителни неприятности за Ъмбридж, нали? — отбеляза злорадо Хари.
Двамата с Рон чукнаха с магическите пръчки чашите за чай, които трябваше да омагьосат. На чашата на Хари й поникнаха четири съвсем къси крачка, които не достигнаха чина и замърдаха безпомощно във въздуха. На чашата на Рон й пораснаха четири много тънки клечести крака и едвам я задържаха над чина. Потрепериха, потрепериха и се подкосиха, а съдинката се счупи на две.
— Репаро — побърза да извика Хърмаяни и с един замах на пръчката залепи чашата на Рон. — Добре, но ако Монтагю е получил трайни увреждания?
— Чудо голямо — подразни се Рон, а чашата му пак се изправи като пияна, с тресящи се колене. — Да не се е опитвал да отнема точки на «Грифиндор»! Ако искаш да се притесняваш за нещо, Хърмаяни, притеснявай се за мен!
— За теб ли? — попита тя, като хвана своята чаша, чиито четири здрави крачета на сини шарки припкаха весело по чина, и отново я сложи пред себе си. — Защо да се притеснявам за теб?
— Ще загазя не на шега, когато следващото писмо на мама мине през проверката на Ъмбридж — отвърна той горчиво и хвана чашата, докато хилавите й крачета се мъчеха да задържат тежестта. — Няма да се изненадам и ако ми прати поредното конско.
— Но…
— Ще видиш, аз ще изляза виновен, че Фред и Джордж са напуснали училището — продължи начумерено момчето. — Мама ще каже, че е трябвало да ги вразумя, може би да се вкопча в края на метлите и да увисна на тях… да, аз ще изляза виновен.
— Ако майка ти наистина обвини теб, ще бъде много несправедливо, ти не можеше да сториш нищо! Но съм сигурна, че няма да го направи, защото ако наистина са отворили магазин на «Диагон-али», значи са го обмисляли цяла вечност.
— Да, но това вече е друг въпрос… как така са наели магазин? — възкликна Рон и удари с магическата пръчка чашата за чай толкова силно, че краката й отново се подкосиха и тя се загърчи пред него. — Хич не е лесно. Само за наема на «Диагон-али» им трябва цяла торба галеони. Мама ще попита какво са правили, за да се сдобият с толкова злато.
— Да, и на мен ми хрумна това — отбеляза Хърмаяни и остави чашата си да припка в кръгче около чашата на Хари, чиито дебели къси крака още не можеха да достигнат чина. — Чудех се дали Мъндънгус не ги е убедил да му пласират крадената стока или нещо друго?
— Не ги е убедил — намеси се лаконично Хари.
— А ти откъде знаеш? — попитаха в един глас Рон и Хърмаяни.
— Ами знам… — Той се подвоуми, но явно най-после бе дошъл мигът на истината. Нямаше смисъл да мълчи и занапред, ако с това излагаше Фред и Джордж на опасността всички да ги мислят за престъпници. — Знам, защото взеха златото от мен. Дадох им всичко, което спечелих през юни от Тримагическия турнир.