— Хагрид, може ли да си светим с магическите пръчки? — пророни Хърмаяни.
— Ъъъ… може — отвърна през шепот той. — Всъщност…
Внезапно спря и се обърна, Хърмаяни се блъсна в него и бе повалена назад. Хари я хвана точно преди да падне на земята.
— Може би не е зле да поспрем малко, та да… да ви обясня — подкани Хагрид. — Преди да сме стигнали, де.
— Добре! — съгласи се Хърмаяни, след като Хари я закрепи на крака.
Двамата прошепнаха «Лумос!» и върховете на магическите им пръчки заблестяха. Лицето на Хагрид изплава от здрача, осветено от двата трепкащи лъча, и Хари отново забеляза, че той изглежда притеснен и тъжен.
— Тъй — подхвана Хагрид. — Работата е там, че… — Той си пое дълбоко въздух. — Може още тия дни да ме изхвърлят.
Хари и Хърмаяни се спогледаха, после пак извърнаха очи към него.
— Но дотук ти се размина… — рече плахо момичето. — Какво те кара да мислиш, че…
— Ъмбридж смята, че аз съм й пуснал душкото в кабинета.
— А ти ли го направи? — не се сдържа Хари.
— Как аз, не съм аз! — възмути се Хагрид. — Щом е свързано с магически създания, и Ъмбридж тутакси решава, че имам пръст в цялата работа. Откак съм се върнал, само си търси повод да се отърве от мен. Не ми се напуска, разбира се, ама ако не беше… ако не бяха тия по-особени обстоятелства, дето смятам да ви обясня, още сега щях да се дигна и да се махна оттук, та Ъмбридж да не ме прави за смях пред цялото училище, както стана с Трелони.
И Хари, и Хърмаяни понечиха да възразят, но Хагрид ги спря, като махна с огромна ръка.
— Туй не е краят на света, щом се махна оттук, тъкмо ще помагам на Дъмбълдор, ще бъда полезен за Ордена. Пък вие ще си учите с Гръбли-Планк, ще си ’земете изпитите… — Гласът му потрепери и заглъхна. — Мен не ме мислете — побърза да добави Хагрид, защото Хърмаяни посегна да го потупа по ръката. Той извади от джоба на елека огромна мърлява кърпа и си избърса очите. — Вижте сега, нямаше да ви казвам ’сичко това, ако не се налагаше. Ако си тръгна… не мога да замина, без… без да кажа на някого… защото имам нужда от помощта на вас двамата. И на Рон, ако иска.
— Разбира се, че ще ти помогнем — викна веднага Хари. — Какво трябва да направим?
Хагрид подсмръкна звучно и без да казва нищо, потупа Хари по рамото толкова силно, че той отхвръкна настрана и се удари в едно дърво.
— Знаех си аз, че ще се съгласите — рече Хагрид в носната кърпа, — ама никога няма… няма да забравя… Хайде… още малко натам… Внимавайте, има коприва…
Вървяха мълком още четвърт час, по едно време Хари отвори уста да пита колко им остава, но точно тогава Хагрид вдигна рязко дясна ръка, за да им покаже да спрат.
— Сега полека — прошепна той. — Не дигайте шум…
Промъкнаха се още малко напред, Хари видя, че стоят пред голяма гладка пръстена могила, висока почти колкото Хагрид, и пронизан от страх, си помисли, че това сигурно е леговището на огромен звяр. От всички страни на могилата имаше изкоренени дървета и тя се издигаше на голо място, заобиколено от купчини дънери и клони, които образуваха нещо като ограда или барикада — Хари, Хърмаяни и Хагрид стояха зад нея.
— Спи — пророни Хагрид.
И наистина, Хари дочу далечен равномерен тътен, който звучеше като два огромни бели дроба в действие. Погледна с крайчеца на окото Хърмаяни, втренчила се с леко отворена уста в могилата. Изглеждаше направо вцепенена от ужас.
— Хагрид — попита тя през шепот, който едвам се чу от звука на заспалото същество, — кой е този тук?
На Хари този въпрос му се стори странен… Той бе смятал да попита «Какво е това тук?».
— Но нали ни каза, Хагрид… — простена Хърмаяни, а магическата пръчка се бе разтреперила в ръката й. — Нали ни каза, че никой от тях не е пожелал да дойде!
Хари премести очи от нея към Хагрид, после разбра за какво става дума, пак се взря в могилата и ужасен, ахна.
Огромната купчина пръст, върху която те с Хърмаяни и Хагрид можеха сега да стоят, бавно се вдигаше и се спускаше в такт с дълбоко тежко дишане. Не беше никаква могила. Беше извитата гърбина очевидно на…
— Ами… той не искаше да идва — потвърди отчаян Хагрид. — Но се наложи да го доведа, Хърмаяни, наложи се!
— Защо? — попита момичето едва ли не през сълзи. — Защо… какво… о, Хагрид!
— Мислех, че ако успея да го докарам тук — отвърна Хагрид, и той на ръба на сълзите, — ако го науча на… малко обноски… ще мога да го изведа и да покажа на всички, че е безобиден!