— Безобиден ли! — изписка Хърмаяни, а Хагрид й замаха трескаво с ръце да мълчи точно когато огромното същество отпред изсумтя и се намести насън. — Той те е наранявал през цялото време, нали? Заради това си целият в синини!
— Не си знае силата — обясни угрижен Хагрид. — Но има напредък, вече не се бие толкова много…
— Ето защо, значи, си се прибирал два месеца! — заяви посърнало момичето. — О, Хагрид, защо си го довел против волята му? Нямаше ли да бъде по-щастлив при своите?
— Само го тормозеха, Хърмаяни, защото си е дребничък! — обясни Хагрид.
— Дребничък ли? — повтори Хърмаяни. — Дребничък?
— Не можех да го зарежа току-тъй — проплака Хагрид и по израненото му лице към брадата се застичаха сълзи. — Той ми е… брат!
Хърмаяни само го зяпна.
— Как така ти е «брат», Хагрид? — плахо се обади Хари.
— Ами… природен брат — поправи се Хагрид. — Оказа се, че след като зарязала баща ми, майка ми се хванала с някакъв великан и родила Гроп…
— Гроп ли? — възкликна Хърмаяни.
— Да… така поне звучи, когато той си казва името — сподели разтревожен Хагрид. — Не знае добре езика ни… опитвам се да го науча… но както личи, майка ми не го е обичала повече, отколкото мен. За великанките е важно да родят хубави едри деца, а за великан той си е нисък… само пет метра…
— О, да, съвсем нисък — подметна с истерична ирония момичето. — От най-дребните!
— Всички го подритваха… просто не можех да го оставя там…
— Мадам Максим беше ли съгласна да го вземете със себе си? — полюбопитства Хари.
— Тя… виждаше, че за мен е важно — закърши огромни ръце Хагрид. — Ама… ама, да ви призная, скоро й дотегна от него… та решихме всеки да си продължи сам по пътя… Но тя обеща да не казва на никого…
— Как все пак си го довел дотук, без да те забележат? — учуди се Хари.
— Ето заради това се позабавих — отвърна Хагрид. — Можех да пътувам само нощем, и то през пущинаците. Е, ако поиска, той върви бързо, ама все се дърпаше да се връща.
— О, Хагрид, защо не си го оставил да си върви! — укори го Хърмаяни, като се отпусна тежко върху едно от изтръгнатите дървета и зарови лице в дланите си. — И сега какво ще правиш с този великан побойник, който дори не иска да стои тук!
— Е, «побойник» е силно казано — възрази Хагрид, който още кършеше развълнуван ръце. — Вярно, случва се да ме фрасне един-два пъти, ако не е в настроение, но сега се държи по-добре, много по-добре, посвикна.
— Тогава какви са тези въжета? — попита Хари.
Тъкмо беше забелязал дебелите колкото фиданки въжета, опънати от дънерите на най-големите дървета към мястото, където Гроп се беше свил с гръб към тях на земята.
— Налага ли се да го държиш вързан? — попита едва чуто момичето.
— Ами… налага се — отвърна разтревожен Хагрид. — Нали ви обясних вече… не си знае силата.
Чак сега Хари разбра защо в тази част на Забранената гора подозрително липсват всякакви други твари.
— И какво искаш да правим ние с Хари и Рон? — попита със свито сърце Хърмаяни.
— Ами да се грижите за него — пресипнало рече Хагрид. — След като си тръгна, де.
Хари и Хърмаяни се спогледаха умърлушени — момчето си спомни притеснено как вече е обещало на Хагрид да направи каквото той поиска.
— Какво… какво по-точно включва това? — поинтересува се Хърмаяни.
— Не да го храните и такива неща — рече с готовност Хагрид. — Той и сам си намира с какво да се храни, не се притеснявайте. Птици и дивеч… неща от този род… не, има нужда от компания. Ако зная, че някой продължава с опитите да му помогне поне малко… например да го обучава.
Хари не каза нищо, само се извърна към грамадата, заспала на земята пред тях. За разлика от Хагрид, който приличаше просто на много едър човек, Гроп изглеждаше странно безформен. Чак сега Хари видя, че онова, което е помислил за обрасла с мъх скала вляво на огромната пръстена могила, всъщност е главата на Гроп. Като съотношение спрямо тялото беше много по-голяма от човешка глава, бе почти съвършено кръгла и беше покрита с гъста, много къдрава коса с цвят на орлова папрат. Както и при вуйчо Върнън, главата сякаш беше набучена направо върху раменете, почти без врат, и над нея се подаваше краят на едното ухо, голямо и месесто. Гърбът под дрехата, наподобяваща мърляв кафеникав халат от грубо съшити животински кожи, беше изключително широк и докато Гроп спеше, опъваше едва ли не до скъсване шевовете. Краката му бяха подгънати под тялото. Хари видя босите стъпала, мръсни и огромни като шейни, сложени едно върху друго направо върху горската пръст.