Хари погледна с разтуптяно сърце. Прозорците на Хагрид светеха, сега на фона им се открояваха силуетите на хората, които той беше забелязал да прекосяват моравата. Вратата се отвори и Хари съвсем ясно видя шест добре очертани фигури, които прекрачиха прага. Вратата се затвори отново, спусна се тишина.
Хари се притесни много. Извърна се да провери дали Рон и Хърмаяни са забелязали нещо, но точно тогава отзад застана професор Марчбанкс и понеже Хари не искаше тя да си помисли, че надзърта в чужда писмена работа, побърза да се наведе над звездната си карта, уж да впише нещо, макар че всъщност попоглеждаше скришом над парапета към колибата на Хагрид. Сега в прозорците на къщурката се мяркаха силуети, които от време на време затулваха светлината.
Хари усети, че професор Марчбанкс се е вторачила в тила му, затова отново долепи око до телескопа и се взря в Луната, макар че беше отбелязал преди цял час разположението й, ала точно когато престарялата магьосница продължи нататък, момчето чу как от колибата в далечината се разнася рев, който прокънтя в мрака чак до върха на астрономическата обсерватория. Доста от учениците наоколо се отлепиха от телескопите и се извърнаха към къщурката на Хагрид.
Професор Тофти се покашля сухо.
— Опитайте да се съсредоточите, момчета и момичета! — рече той тихо.
Повечето ученици отново се обърнаха към телескопите. Хари погледна наляво. Хърмаяни се беше втренчила като омагьосана в колибата на Хагрид.
— Хм… остават двайсет минути — съобщи професор Тофти.
Хърмаяни подскочи и веднага се зае отново със звездната карта, а Хари погледна своята и видя, че вместо Венера е написал Марс. Наведе се да го поправи.
Откъм парка се чу силно ТРЯС. Мнозина извикаха «Ох!», понеже в бързината да видят какво става долу си бяха блъснали лицата в телескопите.
Вратата на Хагрид се беше отворила рязко и в светлината, бликнала от къщурката, те го видяха съвсем ясно: едър силует, който крещеше и размахваше юмруци, заобиколен от шестима души. Ако се съди от насочените към него тънки нишки червена светлина, те се опитваха да го зашеметят със заклинания.
— Не! — извика Хърмаяни.
— Това, миличка, е изпит! — възнегодува професор Тофти.
Но никой вече не обръщаше и най-малко внимание на звездните карти. Около колибата още прелитаха струи червена светлина, които обаче сякаш отскачаха от Хагрид, а той продължаваше да стои прав и доколкото Хари можеше да види, да се съпротивлява. Паркът се огласяше от викове и крясъци, мъжки глас изрева:
— Вразуми се, Хагрид!
Хагрид изръмжа:
— Друг път ще се вразумя, няма да ме хванеш току-така, Долиш!
Хари забеляза дребния силует на Фанг, който се мъчеше да защити господаря си и постоянно налиташе на обкръжилите го магьосници, докато накрая не го застигна зашеметяващо заклинание, от което той се свлече повален на земята: Хагрид ревна от ярост, вдигна злосторника във въздуха и го метна, а мъжът отхвръкна поне на три метра и не се изправи повече. Хърмаяни ахна, закрила уста и с двете си ръце, Хари се извърна към Рон и видя, че и той изглежда уплашен. Дотогава никой от тях не беше виждал Хагрид наистина разярен.
— Погледнете! — изписка Парвати.
Беше се надвесила над перилата и сочеше долу към входната врата на замъка, която отново се беше отворила, а по тъмната морава пак се плисна светлина и през тревата се плъзна самотна дълга черна сянка.
— Хайде! Остават ви само шестнайсет минути! — подкани разтревожен професор Тофти.
Никой обаче не му обърна внимание: всички гледаха човека, завтекъл се към битката при колибата на Хагрид.
— Как смеете! — изкрещя, както тичаше, сянката. — Как смеете!
— Макгонъгол! — прошепна Хърмаяни.
— Оставете го на мира! Оставете го, ви казвам! — екна в тъмнината гласът на професор Макгонъгол. — На какво основание го нападате? Той не е направил нищо, нищо, с което да заслужи такава…
Хърмаяни, Парвати и Лавендър изпискаха едновременно. Силуетите около колибата бяха изстреляли към професор Макгонъгол най-малко четири червени зашеметяващи лъча. Някъде по средата на пътя между колибата и замъка те се удариха в нея и за миг тя сякаш засия отвътре със зловеща червена светлина, после изхвърча във въздуха и се строполи на земята, където се просна и не помръдна.