И никой от Лихтенщайн не бе пожелал да отиде…
«Мисли», каза си Хари, както държеше лице между дланите си, а перата наоколо пишеха шеметно сякаш безкрайни отговори, докато пясъкът изтичаше на тънка струйка в часовника отпред…
Хари отново вървеше по студения тъмен коридор, водещ към отдел «Мистерии», стъпваше с твърда целеустремена крачка, от време на време се затичваше, решен най-после да стигне закъдето е тръгнал… както обикновено, черната врата отпред се отвори широко и той се озова в кръглата стая с многото врати…
Мина по каменния под, влезе през втората врата… петна танцуваща светлина по стените и долу по земята, странен механичен шум, но Хари няма време да ги разглежда, трябва да бърза…
Притича последните няколко крачки до третата врата, и тя като другите се разтвори…
Той отново се озова в помещението, голямо като катедрала, пълно с рафтове и със стъклени кълба… сега сърцето му биеше много бързо… този път щеше да стигне… излезе при номер деветдесет и седми, зави наляво и забърза по пътеката между две редици…
Но на пода чак в дъното се мержелееше нещо, черен силует, мърдащ долу като ранен звяр… Стомахът на Хари се сви от страх… и вълнение…
От устата му се разнесе глас, пронизителен и студен, глас, лишен от всякаква човешка доброта…
— Вземи го и ми го донеси… свали го, хайде… аз не мога да го докосвам… но ти можеш…
Черният силует на пода се пораздвижи. Хари видя бяла ръка с дълги пръсти, която стискаше насочена магическа пръчка — своята ръка… чу пронизителния студен глас, който изрече:
— Круцио!
Мъжът на пода нададе болезнен писък, опита да се изправи, но пак се свлече и се загърчи. Хари се смееше. Вдигна пръчката, проклятието бе развалено, фигурата простена и остана да лежи неподвижно.
— Лорд Волдемор чака…
Много бавно, с треперещи ръце, мъжът на земята поизправи на няколко сантиметра рамене и вдигна глава. Лицето му беше окървавено и изпито, изкривено от болка, но въпреки това сурово и предизвикателно…
— Ще се наложи да ме убиеш — пророни Сириус.
— Накрая безспорно ще направя и това — отвърна студеният глас. — Но първо ще ми го донесеш, Блек… смяташ, че досега си изпитвал болка? Помисли отново… разполагаме с доста часове, никой не може да чуе писъците ти…
Някой обаче изпищя, когато Волдемор пак насочи магическата пръчка… някой изкрещя, люшна се настрани от топлия чин и падна на студения каменен под. Хари се удари в земята и се събуди все така с викове, белегът му пламтеше, а Голямата зала наоколо направо се взриви.
Глава трийсет и втора
От огъня
— Няма да отида… не ми трябва болничното крило… не искам…
Не спираше да говори, докато се мъчеше да се отскубне от професор Тофти, който под вторачените погледи на учениците наоколо му бе помогнал да излезе във Входната зала и сега го наблюдаваше много угрижено.
— Аз… добре съм, г-господине — изпелтечи Хари и изтри потта по челото си. — Наистина… само съм заспал… сънувах кошмар…
— Напрежението от изпитите! — отсъди състрадателно старият магьосник и потупа с разтреперана ръка Хари по рамото. — Случва се, млади момко, случва се! Сега си пийни студена вода и може би ще бъдеш готов да се върнеш в Голямата зала? Изпитът всеки момент ще приключи, но вероятно ще имаш време да си допишеш отговора на последния въпрос?
— Да — рече трескаво Хари. — Искам да кажа… не… мисля, че направих каквото можах…
— Много добре, много добре — каза благо възрастният магьосник. — Ще вляза да прибера писмената ти работа, а ти иди да си полежиш.
— Непременно — закима буйно Хари. — Много ви благодаря.
В мига, когато токовете на стареца се скриха зад вратата на Голямата зала, Хари се втурна нагоре по мраморното стълбище, завтече се по коридорите толкова бързо, че портретите, които подминаваше, замърмориха с укор, изкачи още няколко етажа и накрая влетя като хала през двойната врата на болничното крило, при което Мадам Помфри се разпищя уплашено — тъкмо сипваше с лъжичка някаква яркосиня течност в устата на Монтагю.
— Какво правиш, Потър?
— Трябва да видя професор Макгонъгол — обясни запъхтян Хари, а въздухът, който си беше поел, направо раздра белите му дробове. — Незабавно… спешно е!
— Тя не е тук, Потър — отвърна тъжно Мадам Помфри. — Сутринта я преместиха в «Свети Мънго». Четири зашеметяващи заклинания право в гърдите на нейната възраст! Истинско чудо е, че не са я умъртвили.
— Значи… я няма тук? — възкликна стъписано момчето.