— Щом ще бъдем отпред, може ли да вземем магическата ви пръчка? — попита я Хари.
— Не, не може, господин Потър — отвърна мазно Ъмбридж и го боцна с пръчката отзад по гърба. — Опасявам се, че министерството цени моя живот малко повече, отколкото вашия.
Навлязоха в хладната сянка на първите дървета и Хари се опита да привлече погледа на Хърмаяни. Струваше му се, че най-голямата глупост, която ще направят тази вечер, е да отидат без магически пръчки в гората. Тя обаче само стрелна презрително Ъмбридж с очи и се гмурна право сред дърветата. Движеше се с такава бързина, че Ъмбридж с нейните по-къси крака едвам успяваше да ги настигне.
— Много навътре в гората ли е? — попита тя, когато мантията й се закачи за една къпина и се разпра.
— О, да, скрито е добре — отвърна момичето.
Опасенията на Хари се засилиха. Хърмаяни тръгна не по пътеката, откъдето бяха минали, за да посетят Гроп, а по онази, по която преди три години той беше стигнал до бърлогата на чудовището Арагог. Тогава Хърмаяни не беше с него и сигурно и не подозираше каква опасност ги дебне в края й.
— Ъъъ… сигурна ли си, че това беше пътят? — натърти той.
— О, да — отвърна момичето със стоманеностуден глас и продължи напред през шубрака, като според Хари вдигаше напълно излишен шум.
Зад тях Ъмбридж се препъна в паднала фиданка, но никой от двамата не спря да й помогне. Хърмаяни продължи да крачи, само подвикна силно през рамо:
— Още малко!
— По-тихо, Хърмаяни — изсумтя Хари и забърза да я настигне. — Не се знае какво ни слуша тук…
— Нека ни чуват — отговори тя тихо, докато Ъмбридж подтичваше шумно подире им. — Ще видиш…
Вървяха, както им се стори, доста дълго и отново навлязоха толкова навътре в гората, че гъстият балдахин на дърветата затули изцяло светлината. Хари бе обзет от чувство, каквото беше изпитвал и друг път в гората: че ги наблюдават невидими очи.
— Колко още навътре? — попита ядосана Ъмбридж зад него.
— Още малко! — провикна се Хърмаяни, след като излязоха на мрачна усойна поляна. — Съвсем малко…
Във въздуха прелетя стрела, която се впи със застрашителен тъп звук в дървото точно над главата й. Изведнъж всичко наоколо се огласи от тропота на копита, Хари усети как земята под краката им трепери, а Ъмбридж нададе тих писък и го избута пред себе си, да й е като щит…
Той се отскубна и се обърна. От всички страни се появиха към петдесет кентавъра, които бяха вдигнали лъкове със стрели и ги бяха насочили към Хари, Хърмаяни и Ъмбридж. Те отстъпиха бавно към средата на поляната, Ъмбридж хленчеше от ужас. Хари погледна с крайчеца на окото Хърмаяни. Тя се усмихваше победоносно.
— Кои сте вие? — попита един глас.
Хари се извърна наляво. Към тях от обръча се беше насочил дорестият кентавър на име Магориан, и той като останалите беше вдигнал лък. Вдясно от Хари Ъмбридж продължаваше да циври и макар да бе насочила магическата пръчка към напредващия кентавър, тя се тресеше в ръката й.
— Попитах, човеко, кои сте? — рече грубо Магориан.
— Аз съм Долорес Ъмбридж — представи се тя пискливо и ужасено. — Първи заместник-министър на магията, директорка и велика инквизиторка на «Хогуортс»!
— Значи сте от Министерството на магията? — попита Магориан, а доста от кентаврите в кръга около тях се размърдаха неспокойно.
— Точно така — потвърди още по-пискливо Ъмбридж, — затова внимавайте много! Според законите, съставени от отдел «Регулация и контрол на магическите същества», ако някой мелез като вас нападне човек…
— Как ни нарекохте? — ревна необуздан на вид черен кентавър, когото Хари позна.
Беше Бейн. Около тях се чу гневен ропот, опънаха се тетиви.
— Не ги наричайте така! — подвикна вбесена Хърмаяни, но Ъмбридж очевидно не я чу.
Тя продължи с трепереща пръчка, насочена към Магориан:
— В алинея «б» на Закон петнайсети е посочено съвсем ясно, че «всяко нападение, извършено от магическо същество, за което се смята, че има почти човешки разсъдък, а оттам и че носи отговорност за деянията си…»
— «Почти човешки разсъдък» ли? — повтори Магориан, а Бейн и доста от другите кентаври се разфучаха гневно и заудряха с копита по земята. — За нас, човеко, това е тежка обида. За щастие разсъдъкът ни далеч надвишава вашия.
— Какво търсите в нашата гора? — ревна сивият кентавър със сурово лице, когото Хари и Хърмаяни бяха видели при последното си идване в гората. — Защо сте тук?
— Вашата гора ли? — рече Ъмбридж, която сега се тресеше не само от страх, но явно и от възмущение. — Нека ви напомня, че живеете тук само защото от Министерството на магията са ви допуснали в някои участъци…