Една стрела изсвистя толкова близо до нея, че закачи мишата й коса. Ъмбридж нададе оглушителен писък и се хвана за главата, а някои от кентаврите ревнаха одобрително, други се изкискаха хрипливо. Смехът им, необуздан, примесен с цвилене, прокънтя над сумрачната поляна, а гледката на тропащите им копита бе крайно обезпокоителна.
— Е, чия е гората, човеко? — сопна се Бейн.
— Мръсни мелези! — изписка Ъмбридж, без да сваля ръце от главата си. — Зверове! Развилнели се добичета!
— Тихо! — извика Хърмаяни, ала твърде късно.
Ъмбридж насочи магическата пръчка към Магориан и изпищя:
— Инкарцерус!
Във въздуха политнаха въжета като дебели змии, които се омотаха здраво около тялото на кентавъра и пристегнаха ръцете му, а той ревна от гняв и се вдигна на задни крака, като се опита да се освободи. Останалите кентаври се спуснаха напред.
Хари сграбчи Хърмаяни, повали я на земята и долепил лице до пръстта долу, изживя миг на ужас, когато край него задумкаха копита, ала кентаврите ги прескачаха и ги заобикаляха с гневни крясъци и рев.
— Нееееее! — чу той писъка на Ъмбридж. — Неееее… аз съм първи заместник-министър, не можете… пуснете ме, добичета… нееее!
Хари видя как блясва червена светлина и разбра, че Ъмбридж се е опитала да зашемети с магия един от кентаврите, а после тя нададе много силен вой. Момчето понадигна на няколко сантиметра глава: сграбчил директорката откъм гърба, Бейн я вдигна високо във въздуха, докато тя се гърчеше и пищеше от уплаха. Магическата пръчка падна от ръката й на земята и сърцето на Хари подскочи. Само ако можеше да я достигне…
Но докато се пресягаше към пръчката, копитото на един от кентаврите се стовари върху нея и я счупи точно на две.
— И така! — изръмжа в ухото му глас, изневиделица към него се протегна дебела космата ръка и го дръпна да стане. Хърмаяни също беше изправена на крака.
Над понеслите се разноцветни гърбове и глави на кентаврите Хари видя как Бейн отнася през дърветата Ъмбридж. Тя не спираше да пищи, ала гласът й заглъхваше все повече и повече, докато накрая вече не се чуваше през тропота на копитата край тях.
— А тези тук? — попита сивият кентавър със свирепо лице, който държеше Хърмаяни.
— Те са невръстни — отвърна провлачен тъжен глас някъде отзад. — Не нападаме жребчета.
— Точно те я доведоха, Ронън — възрази кентавърът, стиснал тъй силно Хари. — И не са чак толкова невръстни… този тук скоро ще стане мъж.
Той разтресе Хари за яката на мантията.
— Много ви моля — проплака тихо Хърмаяни, — много ви моля, не ни нападайте, ние не мислим като нея, не сме чиновници от Министерството на магията! Дойдохме само защото се надявахме да я прогоните.
От изражението на сивия кентавър, който държеше приятелката му, Хари веднага разбра, че с тези думи тя е допуснала ужасна грешка. Сивият кентавър отметна глава, тропна яростно със задни крака и ревна:
— Видя ли, Ронън? Вече са придобили наглостта на своето племе! Така значи, искали сте да ви свършим мръсната работа, нали, човешко момиче? Трябвало е да ви бъдем слуги, да отпъдим като покорни хрътки вашите врагове!
— Не! — изписка вцепенена Хърмаяни. — Много ви моля… не исках да кажа това! Просто се надявах, че… че ще ни помогнете…
Но с всяка нова дума като че влошаваше положението още повече.
— Ние не помагаме на човеци! — изръмжа кентавърът, който държеше Хари, и го стисна още по-здраво, като отстъпи малко назад, така че краката на момчето тутакси се отлепиха от земята. — Ние сме волно племе и се гордеем с това. Няма да допуснем да си тръгнете оттук, та после да се хвалите, че сме изпълнили заповедите ви!
— Изобщо няма да казваме такова нещо! — викна Хари. — Знаем, че го направихте не защото сме искали ние…
Като че ли обаче не го слушаше никой. Един брадат кентавър отзад изкрещя:
— Дошли са неканени, трябва да си понесат последиците!
Думите му бяха посрещнати с одобрителен рев, а един сиво-кафяв кентавър заяви:
— Нека вървят при жената!
— Нали казахте, че не докосвате и с пръст невинните! — провикна се Хърмаяни, по чието лице вече се стичаха истински сълзи. — Не сме сторили нищо, за да ви нараним, не сме използвали магически пръчки и закани, искаме само да се върнем в училището, много ви моля, пуснете ни…
— Не всички сме като изменника Фирензи, човешко момиче! — кресна сивият кентавър под одобрителното цвилене на събратята си. — Може би сте си мислели, че сме някакви красиви говорещи коне! Ние сме древен народ, няма да търпим магьоснически набези и обиди! Не признаваме вашите закони, нито върховенството ви, ние сме…