— Да! — пророни той и пристъпи към тях.
Те тръснаха главите си като на влечуги, отметнаха назад дълги черни гриви, а Хари се пресегна обнадежден и потупа най-близкия по лъскавия врат. Как изобщо му беше хрумнало, че са грозни?
— Това онези шантави коне ли са? — поде плахо Рон, вторачен в точка, малко по-наляво от тестрола, който Хари галеше. — Дето ги виждаш само ако някой е умрял пред очите ти?
— Да — потвърди Хари.
— Колко са?
— Само два.
— Е, трябват ни три — заяви Хърмаяни, която още изглеждаше изплашена, но все така изпълнена с решимост.
— Четири, Хърмаяни — поправи я свъсена Джини.
— Според мен всъщност сме шестима — оповести спокойно Луна, докато броеше.
— Не ме разсмивай, не можем да отидем всички! — възрази сърдито Хари. — Вижте какво, вие тримата — посочи той Невил, Джини и Луна — нямате нищо общо с това, не сте…
Те пак започнаха да негодуват. Хари отново усети как в белега го пробожда болка, този път по-остра. Беше ценен всеки миг, сега не му бе до разправии.
— Добре, щом толкова искате — рече той накрая, — но ако не намерим още тестроли, няма как да…
— О, ще дойдат още — каза убедено Джини, и тя като Рон присвиваше очи в погрешна посока.
Вероятно се заблуждаваше, че гледа конете.
— Защо мислиш така?
— Защото, ако случайно не си забелязал, вие с Хърмаяни сте целите в кръв — отвърна Джини невъзмутимо, — а ние знаем, че Хагрид примамва тестролите със сурово месо. Тези двата вероятно се появиха именно заради това.
Точно тогава Хари усети как някой го подръпва леко за мантията и извърна поглед надолу — най-близкият тестрол го ближеше по ръкава, още влажен от кръвта на Гроп.
— Добре — рече той, беше му хрумнало нещо, — ние с Рон ще яхнем тези и ще тръгнем напред, а Хърмаяни ще остане с вас да привлече още тестроли…
— Няма да оставам — вбеси се тя.
— Не е и нужно — усмихна се Луна. — Вижте, идват още… вие двамата явно доста миришете…
Хари се извърна: през дърветата се промушваха най-малко шест-седем тестрола, които бяха притиснали плътно до телата си огромни кожести криле, очите им блестяха в мрака. Сега вече той нямаше оправдание.
— Добре — рече ядосано, — всеки да хваща по един и да го яхва.
Глава трийсет и четвърта
Отдел «Мистерии»
Хари намота около ръката си гривата на най-близкия тестрол, стъпи с единия крак на пъна до него и се покатери тромаво върху свиления гръб на коня. Той не се възпротиви, само извърна рязко глава с оголени остри зъби и се опита пак да го близне лакомо по мантията.
Забелязал, че може да намести колене точно зад основата на крилете, Хари се почувства по-сигурен и погледна към другите. Невил се беше покачил на следващия тестрол и сега се мъчеше да преметне късия си крак през гърба му. Луна вече беше яхнала странично един от конете и си приглаждаше мантията така, сякаш го прави всеки ден. Рон, Хърмаяни и Джини обаче още стояха като заковани и се взираха с отворени уста.
— Какво има? — възкликна Хари.
— Как да се качим? — попита едва чуто Рон. — Ние не ги виждаме.
— О, лесно е — заяви Луна и след като се плъзна услужливо от гърба на своя тестрол, отиде при Рон, Хърмаяни и Джини. — Елате насам…
Дръпна ги при другите коне, които стояха наблизо, и им помогна един по един да ги яхнат. И тримата бяха изключително притеснени, докато Луна намотаваше около ръцете им гривите на жребците и им обясняваше да се държат здраво, после и тя се върна при своя тестрол.
— Това е лудост — промърмори Рон и плъзна предпазливо свободната си длан напред-назад по врата на коня. — Лудост… да можех поне да го видя…
— По-добре се надявай да си остане невидим — рече мрачно Хари. — Готови ли сме всички?
Останалите кимнаха и той видя как пет чифта колене се стягат под мантиите.
— Добре…
Погледна надолу към черната лъскава глава на тестрола и преглътна.
— Министерството на магията, входът за посетители, Лондон — рече неуверено. — Ъъъ… ако знаете… къде да отидете…
Миг-два неговият тестрол не направи нищо, сетне с широко стремително движение, с което едва не свали на земята ездача си, разпери криле, приклекна бавно и се изстреля толкова шеметно и рязко право нагоре, че се наложи Хари да притисне с все сила ръце и крака към тялото му, за да не се хлъзне към кокалестата му задница. Зажумя и долепи лице до копринената грива на коня, докато се извисяваха вихрено през най-горните клони на дърветата и се насочваха към кървавочервения залез.