Хари не помнеше да се е движил някога толкова бързо: почти без да размахва широки криле, тестролът прелетя над замъка. Хладният въздух шибаше момчето в лицето, то стисна очи срещу свистящия вятър, сетне погледна встрани и видя петимата си другари, които се носеха подире му, долепени възможно най-близо до врата на тестрола, за да се предпазят от попътната струя.
Бяха прелетели над парка в «Хогуортс», бяха подминали Хогсмийд и Хари виждаше под тях планини и клисури. Когато започна да се свечерява, той забеляза и струпани на едно място светлинки — прелитаха над още и още села, — после и криволичещ път, по който самотна кола пъплеше ли, пъплеше през баирите към дома…
— Колко е странно! — чу той някъде отзад приглушения вик на Рон и си представи какво е да се носиш с шеметна скорост на такава височина, без да виждаш какво те крепи.
Спусна се здрач: небето стана сумрачно лилаво и по него заблещукаха сребърни звездици, а не след дълго ездачите вече се ориентираха само по светлините в мъгълските градове на каква височина се намират и колко бързо се движат. Хари беше обвил здраво ръце около врата на коня и го молеше наум да полети още по-бързо. Колко ли време беше минало, откакто беше видял Сириус да лежи на пода в отдел «Мистерии»? Колко още кръстникът му щеше да устои срещу Волдемор? Единственото, което Хари знаеше със сигурност, бе, че Сириус не е направил каквото Волдемор иска от него и че не е мъртъв. Беше убеден, че и в двата случая е щял да усети с тялото си ликуването на Волдемор или неговата ярост и в белега е щяла да го прободе остра болка точно както в нощта, когато беше нападнат господин Уизли.
Продължаваха да летят в сгъстяващия се мрак, лицето на Хари бе студено и изпръхнало, от силното притискане към хълбоците на тестрола краката му бяха изтръпнали, той обаче не смееше да се намести, за да не се плъзне… от тътнещото свистене на вятъра в ушите си не чуваше нищо, от студения нощен въздух устата му беше суха и премръзнала. Беше загубил всякаква представа колко далеч са стигнали, сега се уповаваше единствено на звяра под него, който продължаваше да се носи устремно нататък в нощта почти без да удря с криле.
Ако бяха закъснели…
«Той е жив, още се съпротивлява, усещам го…»
А ако Волдемор е решил, че Сириус няма да се прекърши…
«Щях да разбера…»
Присви го под лъжичката: главата на тестрола най-неочаквано се бе насочила към земята и Хари се хлъзна няколко сантиметра надолу по врата му. Най-после се снишаваха… Стори му се, че чува някъде зад себе си писък, и се изви опасно, но не видя падащо тяло… явно всички се бяха стъписали точно като него от смяната на посоката.
Сега отвсякъде блестяха яркооранжеви светлини, които се уголемяваха и ставаха по-заоблени, виждаха се покриви на сгради, реки от фарове като светещи очи на насекоми, квадрати от бледожълта светлина, които всъщност бяха прозорци. Изневиделица се спуснаха към паважа и Хари се вкопчи със сетни сили в тестрола, готов за внезапен удар, ала конят докосна тъмната земя леко като сянка, Хари се плъзна от гърба му и огледа улицата: на нея още си стояха препълненият догоре контейнер за отпадъци и на хвърлей от него очуканата телефонна кабина, останали сякаш без цвят под яркия оранжев блясък на уличните лампи.
Рон се приземи малко по-нататък и веднага тупна от тестрола на паважа.
— Никога повече — зарече се той, докато се изправяше. Понечи да се дръпне от коня, но понеже не го виждаше, се блъсна в задницата му и за малко да падне отново. — Никога, никога повече… това беше най-ужасното…
Хърмаяни и Джини кацнаха от двете му страни и се смъкнаха от жребците малко по-леко, отколкото Рон, макар и със същото облекчение, че отново са стъпили на земята, Невил скочи разтреперан, а Луна слезе съвсем плавно.
— Сега къде отиваме? — попита тя Хари учтиво и любопитно, сякаш са тръгнали на екскурзия.
— Ето там — отговори той. Потупа признателно тестрола, поведе забързано останалите към очуканата телефонна кабина и отвори вратата. — Влизайте! — подкани ги Хари, защото те се двоумяха.
Рон и Джини се пъхнаха покорно вътре, Хърмаяни, Невил и Луна се сместиха зад тях, Хари хвърли един поглед към тестролите, които ровеха за огризки в боклукчийската кофа, и се провря след Луна в кабината.
— Който е най-близо до апарата, да набере шест, две, четири, четири, две! — каза той.
Рон огъна странно ръка, за да достигне шайбата, и докато тя се връщаше с бръмчене на мястото си, в кабината прозвуча студеният женски глас.
— Добре дошли в Министерството на магията. Представете се, ако обичате, и кажете по какъв въпрос идвате.