«Щях да усетя — помисли Хари, а сърцето му заби срещу адамовата му ябълка, — вече щях да знам…»
— Деветдесет и седми! — прошепна Хърмаяни.
Бяха застанали всички заедно в края на редицата и гледаха пътеката отстрани. Там нямаше никого.
— Точно в дъното е — каза Хари с леко пресъхнала уста. — Оттук не виждате добре.
Поведе ги между извисилите се редици със стъклени кълба и докато минаваха, някои от тях проблясваха меко…
— Той би трябвало да е някъде наблизо — пророни момчето, убедено, че само да направи още една крачка и пред очите му ще изникнат неравните очертания на Сириус върху тъмния под. — Някъде тук… съвсем наблизо…
— Хари! — повика плахо Хърмаяни, но на него не му се отговаряше.
Устата му беше много суха.
— Някъде… тук… — рече той.
Бяха стигнали до края на редицата, в слабата светлина на свещите. Там нямаше никого. Всичко тънеше в кънтяща прашна тишина.
— Той може би е… — промълви дрезгаво Хари и надзърна към следващата редица. — Или може би…
Изтича да огледа при по-следващата.
— Хари! — повика отново Хърмаяни.
— Какво? — изръмжа той.
— Аз… аз не мисля, че Сириус е тук.
Никой не продума. На Хари не му се искаше да ги поглежда. Причерня му. Не проумяваше защо Сириус го няма. Трябваше да е тук. Хари го беше видял точно на това място…
Затича се към края на редиците, като се взираше в пътеките между тях. Покрай него се замяркаха празни пространства. Хукна в обратната посока и подмина приятелите си, които го гледаха недоумяващо. Никъде нямаше и следа от Сириус, нито диря от боричкане.
— Хари! — извика Рон.
— Какво?
Не му се слушаше какво ще му каже Рон, не му се слушаше как той ще му обяснява, че е постъпил глупаво, и ще го убеждава да се върнат в «Хогуортс», но лицето му пламваше все повече и на него му се прииска да се сгуши тук в мрака и да седи дълго, преди да застане в ярката светлина на атриума горе и пред укорните погледи на другите…
— Видя ли това? — попита Рон.
— Кое? — рече Хари, но този път с желание.
Сигурно беше знак, че Сириус е бил тук, някаква следа. Върна се при останалите, които продължаваха да стоят на едно място, в началото на ред деветдесет и седми, ала не видя нищо, освен че Рон се е вторачил в една от прашните стъклени сфери върху рафта.
— Кое? — повтори мрачно Хари.
— Тук… тук е написано твоето име — каза Рон.
Хари се приближи още малко. Рон сочеше едно от малките стъклени кълба, което светеше с мътна вътрешна светлина, макар че беше много прашно и изглежда не бе докосвано от дълги години.
— Моето име ли? — повтори озадачен Хари.
Пристъпи напред. Не беше толкова висок, както Рон, и трябваше да проточи врат, за да прочете жълтеникавата табелка, прикачена върху рафта точно под прашната стъклена топка. С небрежен почерк беше написана дата отпреди шестнайсетина години и под нея:
Хари се втренчи в нея.
— Какво е това? — попита уплашен Рон. — Какво търси тук името ти? — Погледна табелките нататък по лавицата. — Мен ме няма — рече озадачен. — Няма и никого от останалите.
— Мисля, Хари, че не бива да го пипаш — каза рязко Хърмаяни, когато той протегна ръка.
— Защо? — възкликна той. — Свързано е с мен.
— Недей, Хари — намеси се внезапно и Невил.
Той го погледна. Кръглото му лице проблясваше леко от потта. Явно нямаше да понесе още напрежение.
— Тук е написано моето име — каза Хари.
И обзет от леко безразсъдство, обви пръсти около прашната повърхност на топката. Смяташе, че е студена, а се оказа, че не е. Обратното, сякаш бе лежала с часове на слънце, сякаш сияйната светлина вътре я топлеше. Хари очакваше, надяваше се дори да се случи нещо драматично, нещо вълнуващо, което накрая да оправдае дългото им опасно пътуване. Вдигна от рафта стъклената топка и я погледна.
Не се случи нищо. Другите се приближиха, наобиколиха го и се взряха в кълбото, докато той го чистеше от пласта прах, полепнала отгоре.
Точно тогава зад тях заговори провлачен глас:
— Браво, Потър. А сега се обърни полека, бавно, и ми дай това.
Глава трийсет и пета
Отвъд завесата
Изневиделица от всички страни изникнаха черни сенки, които препречиха пътя вляво и вдясно, през процепите в качулките забляскаха очи, върховете на десетина магически пръчки се насочиха право към сърцата им и Джини ахна ужасена.