Но Сириус не се появи.
— СИРИУС! — извика Хари. — СИРИУС!
Беше слязъл долу, дишаше на болезнени пресекулки. Сириус със сигурност беше точно зад завесата, той, Хари, щеше да го изтегли оттам…
Но тъкмо да се завтече към подиума, когато Лупин го сграбчи през гърдите и го дръпна назад.
— Не можеш да направиш нищо, Хари…
— Настигнете го, спасете го, той току-що мина отвъд завесата!
— Твърде късно е, Хари.
— Още можем да го настигнем… — замята се неистово и яростно Хари, но Лупин не го пускаше…
— Не можеш да направиш нищо, Хари… нищо… той си отиде…
Глава трийсет и шеста
Единственият, от когото някога се е страхувал
— Не си е отишъл! — изкрещя Хари.
Не можеше да повярва, не искаше да повярва и продължаваше да се дърпа с всички сили от Лупин. Лупин не разбираше, хората просто се криеха зад завесата, първия път, когато беше влязъл тук, Хари ги беше чул да си нашепват. Сириус се криеше, просто се беше спотаил далеч от погледите…
— СИРИУС! — извика момчето. — СИРИУС!
— Не може да се върне, Хари — рече задавен Лупин и пак се опита да го удържи. — Не може да се върне, защото е…
— ТОЙ… НЕ… Е… МЪРТЪВ! — кресна Хари. — СИРИУС!
Около тях пак имаше движение, напразна суетня, проблясващи заклинания. За Хари това бе безсмислен шум, него не го интересуваха отклонените проклятия, свистящи наоколо, интересуваше го единствено това Лупин да престане да се преструва, че Сириус — който стоеше едва на няколко крачки от тях зад старата завеса — няма само след миг да се появи отново, да отметне черна коса и пак да се впусне разпалено в бой.
Лупин изтегли Хари от подиума. Момчето още не откъсваше очи от арката, яд го беше, че Сириус го кара да чака…
Но още докато се мъчеше да се откопчи от Лупин, дълбоко в себе си осъзна, че Сириус никога не го е карал да чака… винаги е рискувал всичко, само и само да види Хари, да му помогне… щом не се появяваше иззад арката дори когато момчето крещеше така, сякаш от това зависи животът му, единственото възможно обяснение бе, че наистина не може да се върне… че наистина е…
Дъмбълдор беше събрал повечето смъртожадни в средата на помещението и те сякаш бяха обездвижени от невидими въжета, Лудоокия Муди бе допълзял до мястото, където лежеше Тонкс, и се опитваше да я съживи, иззад подиума още проблясваха светлини, чуваха се викове и стонове… Кингзли бе изтичал да продължи дуела на Сириус с Белатрикс.
— Хари!
Невил беше припълзял до него по каменните пейки. Хари вече не се съпротивляваше на Лупин, който въпреки това го държеше за ръката — за всеки случай.
— Хари… наиштина шъжалявам… — подхвана Невил. Краката му още танцуваха необуздано. — Този човех… Шириус Блек… приятел ли ти беше?
Другото момче кимна.
— Чакай малко — намеси се тихо Лупин и след като насочи магическата пръчка към краката на Невил, изрече: — Фините! — Проклятието беше отменено, краката на момчето се отпуснаха на пода и застинаха. Лупин беше пребледнял. — Хайде… елате да намерим другите. Къде са те, Невил?
Докато говореше, се обърна с гръб към арката. Всяка дума сякаш му причиняваше болка.
— Вшички ша ей там — отговори Невил. — Един мозък нападна Рон, но шпоред мен той е добре… а Хърмаяни е в безшъзнание, ние обаче напипахме пулш…
Иззад подиума прокънтя тътен, чу се крясък. Хари видя как с вик на болка Кингзли се свлича на земята: Белатрикс Лестранж се завъртя като пумпал и хукна. Точно тогава се обърна и Дъмбълдор. Насочи към нея заклинание, тя обаче го отклони, вече се бе качила до средата на стъпалата…
— Хари… недей! — извика Лупин, но момчето беше изтръгнало ръката си от разхлабената му хватка.
— ТЯ УБИ СИРИУС! — ревна Хари. — ТЯ ГО УБИ… СЕГА АЗ ЩЕ УБИЯ НЕЯ!
Отскубна се и се завтече нагоре по каменните пейки, другите крещяха подире му, той обаче и не забелязваше. Полите на мантията на Белатрикс се завъртяха шеметно и се скриха от поглед, после двамата отново се озоваха в стаята с плаващите мозъци…
Белатрикс насочи през рамо проклятие. Огромната стъкленица се издигна във въздуха и се преобърна. Хари беше залят от смрадливата отвара вътре, мозъците се изсипаха и се захлъзгаха по него, като гънеха дълги цветни пипала, той обаче извика:
— Уингардиум Левиоза!
Пипалата отхвърчаха във въздуха. Като се плъзгаше и залиташе, момчето се устреми към вратата, прескочи стенещата на пода Луна, подмина и Джини, която попита:
— Хари… какво…?
След това и Рон, който пак се хилеше, и Хърмаяни, все още в безсъзнание. Дръпна рязко вратата, нахълта в кръглата черна зала и видя, че Белатрикс изчезва през изхода към коридора, който водеше към асансьорите.