— Какво? Как така няма пророчество? — изкрещя Белатрикс и за пръв път в гласа й прозвуча страх.
— Счупи се, докато се опитвах да кача Невил по стъпалата! Как мислиш, какво ли ще каже Волдемор, а?
Белегът го прорязваше непоносимо и пламтеше… от болка в очите му бликнаха сълзи…
— ЛЪЖЕЦ! — изписка Белатрикс, ала сега Хари долови в гласа й не само яд, но и ужас. — ПРОРОЧЕСТВОТО Е У ТЕБ, ПОТЪР, И ТИ ЩЕ МИ ГО ДАДЕШ! Акцио пророчество! АКЦИО ПРОРОЧЕСТВО!
Хари пак се засмя, за да я вбеси, а болката в главата му стана толкова силна, та той си помисли, че черепът му ще се пръсне. Размаха иззад едноухия таласъм празна длан и бързо я дръпна, защото Белатрикс запрати по него поредната струя зелена светлина.
— Тук няма нищо! — извика момчето. — Колкото и да викаш, пророчеството го няма. Счупи се и никой не чу какво съобщи, кажи това на своя господар!
— Не! — изпищя жената. — Не е вярно, лъжеш! ГОСПОДАРЮ, ОПИТАХ, НАИСТИНА ОПИТАХ… НЕ МЕ НАКАЗВАЙТЕ…
— Не си хаби думите! — ревна Хари и зажумя от болката в белега, по-ужасна отвсякога. — Оттук той не може да те чуе!
— Не мога ли, Потър? — рече пронизителен студен глас.
Хари отвори очи.
Висок, слаб и забулен с черна качулка, с ужасно змийско лице, бледо и изпито, с алени втренчени очи с резки вместо зеници… Насред залата стоеше Лорд Волдемор с магическа пръчка, насочена към Хари, който се беше вледенил и не можеше да се помръдне.
— Така значи, счупил си ми пророчеството? — рече тихо Волдемор и впи в него безпощадни червени очи. — Не, Бела, не лъже… Виждам как истината ме гледа от безполезния му ум… месеци на подготовка, месеци на усилия… и моите смъртожадни отново допуснаха Хари Потър да ми попречи…
— Съжалявам, господарю, нямах представа, сражавах се със зоомага Блек! — проплака Белатрикс и се хвърли в краката на Волдемор, който се приближаваше бавно. — Господарю, трябва да знаете…
— Млъкни, Бела — рече зловещо Волдемор. — След малко ще се заема с теб. Нима смяташ, че съм влязъл в Министерството на магията, за да слушам сълзливите ти извинения?
— Но, господарю… той е тук… долу…
Волдемор не й обърна внимание.
— Нямам какво повече да ти кажа, Потър — пророни тихо. — Дразниш ме твърде често и от твърде отдавна. АВАДА КЕДАВРА!
Хари дори не отвори уста да се съпротивлява, мозъкът му беше пуст, отпуснатата му магическа пръчка сочеше към пода.
Ала безглавата златна статуя на магьосника от шадравана беше оживяла, скочи с трясък от постамента на пода и се приземи между Хари и Волдемор. Проклятието само се плъзна по гърдите й, когато тя протегна ръце да защити Хари.
— Какво?… — ревна Волдемор и се огледа. Сетне рече тихо: — Дъмбълдор!
Хари се извърна с разтуптяно сърце. Дъмбълдор стоеше пред златната порта.
Волдемор вдигна пръчката и запрати нов сноп зелена светлина към Дъмбълдор, който се завъртя с развято наметало и се скри от поглед. След миг изникна отново зад Волдемор и замахна с пръчката си към останките от шадравана. Оживяха и другите статуи. Фигурата на магьосницата се затича към Белатрикс, тя изпищя и запрати безплодни проклятия, отскачащи от гърдите на статуята, която се хвърли върху нея и я притисна към пода. През това време таласъмът и домашният дух се завтекоха към камините покрай стената, а едноръкият кентавър препусна към Волдемор, който изчезна и се появи отново при езерцето в подножието на шадравана. Безглавата статуя изтласка Хари назад, по-далеч от сражението, после Дъмбълдор пристъпи към Волдемор, а златният кентавър закръжи около тях.
— Беше глупаво, Том, да идваш тази нощ тук — рече спокойно Дъмбълдор. — Аврорите вече са се запътили насам…
— Докато дойдат, ще съм си тръгнал, а ти ще си мъртъв! — избълва Волдемор.
Насочи поредното смъртоносно проклятие към Дъмбълдор, но вместо да го покоси, то се удари в гишето на охраната, което лумна.
Дъмбълдор замахна с магическата пръчка: силата на заклинанието, излязло от нея, беше такава, че макар и скрит зад златния си пазител, Хари усети как косата му настръхва, докато то профучаваше покрай него. Този път Волдемор се видя принуден да измагьоса бляскав сребърен щит, с който да го отблъсне. Каквото и да беше, заклинанието не повреди видимо щита, но той звънна силно като гонг, със странно смразяващ звук.
— Не искаш да ме убиеш, нали, Дъмбълдор? — провикна се Волдемор, присвил алени очи над щита. — Ти стоиш над такава жестокост, нали?
— И двамата, Том, знаем, че има и други начини да унищожиш човек — отвърна все така спокойно Дъмбълдор и продължи да върви към Волдемор, сякаш не знаеше що е страх, сякаш не се е случило нищо, което да прекъсне разходката му из помещението. — Признавам, няма да съм доволен, ако само ти отнема живота…