— Той беше там! — извика мъж с алена мантия и вързана на опашка коса и засочи купчината златни отломки в другия край на залата, където допреди няколко мига беше лежала Белатрикс, затисната от скулптурата. — Видях го, господин Фъдж, кълна се, наистина беше Вие-знаете-кой, грабна една жена и се магипортира!
— Знам, Уилямсън, знам, и аз го видях! — задърдори Фъдж, който под раираното наметало беше по пижама и едва си поемаше дъх, сякаш е тичал километри. — Да го вземе Мерлин дано… тук… тук… в Министерството на магията! — о, велики небеса… струва ми се невероятно… честна дума… как е възможно?…
— Ако слезете долу, в отдел «Мистерии», Корнелиус — обади се Дъмбълдор, очевидно доволен, че Хари е добре, и тръгна към новодошлите, които чак сега забелязаха присъствието му (някои вдигнаха магическите пръчки, други просто изглеждаха изумени, статуите на домашното духче и на таласъма изръкопляскаха, а Фъдж подскочи толкова високо, че краката му се отлепиха ведно с пантофите от пода), — ще заварите неколцина избягали смъртожадни, които сега са затворени в Стаята на смъртта, приковани от заклинание срещу магипортиране, и чакат какво ще решите за по-нататъшната им съдба.
— Дъмбълдор! — ахна Фъдж страшно изумен. — Вие… тук… аз… аз…
Погледна като обезумял към аврорите, които беше довел със себе си, и бе повече от ясно, че му иде да изкрещи: «Заловете го!»
— Готов съм, Корнелиус, да се сражавам с хората ви… и отново да победя! — заяви с гръмовен глас Дъмбълдор. — Но преди няколко минути видяхте с очите си доказателства, че от една година ви казвам истината. Лорд Волдемор се е завърнал, вече дванайсет месеца вие преследвате не когото трябва и е крайно време да се вслушате в здравия разум!
— Аз не… добре, де… — разфуча се Фъдж, като се огледа сякаш с надеждата някой да му каже какво да прави. Когато никой не го стори, той заяви: — Добре тогава… Долиш! Уилямсън! Слезте в отдел «Мистерии» и вижте… вие, Дъмбълдор, трябва… трябва да ми обясните… Шадраванът на магическото братство… какво се е случило? — добави той почти с хленч и огледа пода, осеян с останките от статуите на магьосницата, магьосника и кентавъра.
— Можем да го обсъдим, след като изпратя Хари обратно в «Хогуортс» — рече Дъмбълдор.
— Хари… Хари Потър ли?
Фъдж извъртя и се втренчи в момчето, което още стоеше при стената, до падналата статуя, пазила го по време на дуела между Дъмбълдор и Волдемор.
— Той… т-тук? — изпелтечи Фъдж. — Защо… за какво става въпрос?
— Ще ви обясня всичко — повтори Дъмбълдор, — когато Хари се върне в училището.
От езерцето на шадравана той отиде там, където лежеше главата на златния магьосник. Насочи към нея магическата пръчка и промълви:
— Портус!
Главата светна в синьо и потрепери шумно върху дървения под, после пак застина.
— Вижте какво, Дъмбълдор! — викна Фъдж, когато Дъмбълдор вдигна главата и тръгна с нея към Хари. — Нямате разрешение за този летекод! Не можете да правите такива неща пред самия министър на магията, вие… вие…
Гласът му трепна и заглъхна, понеже Дъмбълдор го изгледа властно над очилата с рамки като полумесеци.
— Ще издадете заповед за отстраняването на Долорес Ъмбридж от «Хогуортс» — заяви той. — Ще наредите на аврорите си да прекратят издирването на моя учител по грижа за магически създания, за да се върне на работа. Тази нощ ще ви отпусна… — тук Дъмбълдор извади от джоба си часовник с дванайсет стрелки и го погледна — … половин час от времето си и той според мен ще е предостатъчен, за да се спрем на най-важното от това, което се случи. После трябва да се върна в своето училище. Ако се нуждаете допълнително от помощта ми, винаги можете да се свържете с мен в «Хогуортс». Писмата, адресирани до директора, ще ме намерят.
Фъдж се ококори, още по-смаян и от преди, отвори уста и кръглото му лице под разрошената прошарена коса порозовя.
— Аз… вие…
Дъмбълдор му обърна гръб.
— Вземи летекода, Хари.
Подаде му златната глава на статуята и Хари сложи длан върху нея, вече не го интересуваше какво ще прави оттук нататък и къде ще отиде.
— Ще се видим след половин час — обеща тихо Дъмбълдор. — Едно… две… три…
Хари усети познатото чувство, сякаш са го дръпнали рязко с кукичка някъде зад пъпа. Лъскавият дървен под изчезна под краката му, а заедно с него и атриумът, Фъдж и Дъмбълдор, и той политна напред във вихрушка от цветове и звуци…