— Ще те пусна чак след като чуеш каквото имам да ти казвам — отсече мъжът.
— Нима… нима мислите, че ми се слуша… нима мислите, че… ИЗОБЩО НЕ МЕ ИНТЕРЕСУВА КАКВО ИМАТЕ ДА МИ КАЗВАТЕ! — разфуча се Хари. — Не искам да чувам нищо!
— Ще ме изслушаш — заяви твърдо Дъмбълдор. — Защото не си ми ядосан, колкото заслужавам. Щом ще ме нападаш, а аз знам, че си на крачка от това, бих искал да съм го заслужил напълно.
— Какво говорите?…
— Аз съм виновен за смъртта на Сириус — изрече ясно Дъмбълдор. — По-скоро, почти изцяло аз… не бих проявил безочието да твърдя, че вината е само моя. Сириус беше храбър, умен и деен, а такива хора обикновено не се примиряват да си стоят у дома и да се крият, когато според тях някой е в опасност. Въпреки това не е бивало да вярваш и за миг, че снощи се е налагало да ходиш в отдел «Мистерии». Ако бях открит с теб, Хари, а аз трябваше да бъда, отдавна щеше да знаеш, че Волдемор вероятно ще се опита да те примами в отдел «Мистерии», и тогава ти нямаше да се поддадеш и да отидеш там. И нямаше да се налага Сириус да идва да те търси. Виновен съм аз, само аз и никой друг.
Хари още стоеше с ръка върху дръжката на вратата, без да го забелязва. Беше се вторачил в Дъмбълдор, слушаше със затаен дъх, макар че почти не разбираше онова, което чуваше.
— Седни, ако обичаш — рече Дъмбълдор.
Прозвуча не като заповед, а като молба.
Хари се поколеба, после прекоси бавно стаята, осеяна със сребърни пружинки и с трески, и седна срещу писалището на Дъмбълдор.
— Да разбирам ли — провлече Финиъс Нигелус отляво на Хари, — че праправнукът ми… последният от рода Блек… е мъртъв?
— Да, Финиъс — потвърди Дъмбълдор.
— Не мога да повярвам — отсече рязко Финиъс.
Хари извърна глава точно навреме, за да види как Финиъс излиза от портрета — знаеше, че е отишъл да посети картината си на площад «Гримолд». Вероятно щеше да тръгне от портрет на портрет и да вика Сириус из цялата къща…
— Дължа ти обяснение, Хари — каза Дъмбълдор. — Обяснение за грешките на един старец. Сега вече виждам, че онова, което съм направил и не съм направил спрямо теб, е белязано с всички недостатъци на възрастта. Младите не могат да знаят какво мисли и чувства един стар човек. Ала старите хора носят вина, ако забравят какво е да си млад… а аз напоследък май съм забравил…
Слънцето вече се извисяваше, над планините се виждаше ослепителен оранжев кант, а горе небето беше безцветно и ясно. Светлината падаше върху Дъмбълдор, върху сребристите му вежди и брада, върху бръчките, прорязали дълбоко лицето му.
— Преди петнайсет години — продължи той, — когато видях белега върху челото ти, предположих какво би могъл да означава той. Досетих се, че вероятно е знак за връзка, изкована между теб и Волдемор.
— Вече сте ми го казвали, професор Дъмбълдор — рече безцеремонно Хари.
Не го интересуваше, че е груб. Вече не го интересуваше нищо.
— Да — потвърди Дъмбълдор, все едно се извинява. — Но сам разбираш… налага се да започна от белега. Защото скоро след като ти дойде в света на магьосниците, стана ясно, че съм бил прав и белегът наистина те предупреждава, ако Волдемор е наблизо или изпитва силни чувства.
— Знам — рече уморено Хари.
— И тази твоя способност — да усещаш присъствието на Волдемор дори когато той се е преобразил, и да знаеш какво чувства, когато е развълнуван, — се проявява все по-силно, откакто Волдемор си е възвърнал собственото тяло и пълната си мощ.
Момчето не си направи труда да кима. Вече знаеше всичко това.
— Напоследък — продължи Дъмбълдор — започнах да се притеснявам да не би Волдемор да се досети, че съществува такава връзка между вас. И се оказах прав: дойде време, когато ти проникна в съзнанието и мислите му толкова надълбоко, че той долови присъствието ти. Говоря, естествено, за нощта, когато ти стана свидетел на нападението срещу господин Уизли.
— Да, Снейп ми каза — промърмори момчето.
— Професор Снейп, Хари — поправи го тихо Дъмбълдор. — Но не си ли се питал защо не съм ти го обяснил аз? Защо не съм ти преподавал аз оклумантика? Защо от месеци дори не съм те поглеждал?
Хари вдигна очи. Видя, че Дъмбълдор изглежда тъжен и уморен.
— Да — смотолеви момчето. — Да, питал съм се.
— Бях убеден — продължи Дъмбълдор, — че не след дълго Волдемор ще се опита да нахлуе в съзнанието ти, да влияе на мислите ти и да ги насочва в погрешна посока, и не исках да му давам допълнителни причини да го прави. Бях сигурен: ако той разбере, че отношенията ни с теб не са — никога не са били — просто като между директор и ученик, ще побърза да те използва, за да ме шпионира. Страхувах се да не злоупотреби с теб, а също и че е възможно да се опита да те обсеби. Според мен, Хари, бях прав да се опасявам, че Волдемор ще те използва по този начин. Струва ми се, че в редките случаи, когато сме общували отблизо, съм виждал в очите ти неговата сянка…