— Ами Снейп? — избълва Хари. — За него не отваряте и дума, нали? Когато му казах, че Волдемор е заловил Сириус, той само се изхили ехидно, както винаги…
— Знаеш, Хари, професор Снейп не е имал друг избор, освен да се преструва пред Долорес Ъмбридж, че не те възприема сериозно — отсече Дъмбълдор. — Но както вече ти обясних, именно той съобщи незабавно на Ордена какво си казал. Именно той се досети къде си отишъл, когато не си се върнал от гората. Именно той даде на професор Ъмбридж фалшив веритасерум, когато тя се опитваше да те накара насила да издадеш къде се крие Сириус.
Хари не обърна внимание на думите му. Изпитваше свирепа наслада да стоварва вината върху Снейп, така като че ли се притъпяваха собствените му ужасни угризения на съвестта, искаше му се да чуе как Дъмбълдор се съгласява с него.
— Снейп… Снейп се… се з-заяждаше със Сириус, задето е останал в къщата… изкарваше го с-с-трахливец…
— Сириус беше прекалено зрял и умен, за да допусне да го наранят такива дребнави подмятания — рече Дъмбълдор.
— Снейп престана да ми дава уроци по оклумантика! — изръмжа момчето. — Изхвърли ме от кабинета си!
— Известно ми е — въздъхна унило Дъмбълдор. — Вече ти казах, беше грешка да не те обучавам самият аз, но тогава бях убеден, че няма нищо по-опасно от това да разтварям в свое присъствие още повече съзнанието ти за Волдемор…
— Снейп само влошаваше положението, след уроците при него белегът винаги ме болеше още по-силно… — Хари си спомни опасенията на Рон и продължи дръзко: — Откъде сте толкова сигурен, че не се е опитвал да ме превърне в лесна плячка за Волдемор и да му помогне да проникне вътре в…
— Вярвам на Сивиръс Снейп — заяви просто Дъмбълдор. — Но бях забравил — поредната старческа грешка, — че някои рани са прекалено дълбоки, за да заздравеят. Смятах, че професор Снейп ще превъзмогне чувствата си към баща ти… и сбърках.
— Но това го приемате, така ли? — изкрещя Хари, без да обръща внимание на възмутените лица и неодобрителното мърморене на портретите по стените. — Няма нищо осъдително Снейп да ненавижда баща ми, а е осъдително Сириус да мрази Крийчър.
— Сириус не мразеше Крийчър — възрази Дъмбълдор. — Смяташе го за слуга, недостоен да му се обръща внимание и да бъде забелязан. Безразличието и пренебрежението често нанасят много по-големи вреди от откритата неприязън… Шадраванът, който нощес разрушихме, съдържа лъжа. Ние, магьосниците, прекалено дълго сме се отнасяли зле към нашите събратя и сме ги обиждали, а сега жънем каквото сме посели.
— ЗНАЧИ СИРИУС СИ Е ЗАСЛУЖАВАЛ СЪДБАТА, ТАКА ЛИ? — изкрещя Хари.
— Не съм казвал и никога няма да ме чуеш да казвам подобно нещо — отвърна тихо Дъмбълдор. — Сириус не беше жесток и обикновено се отнасяше добре с домашните духчета. Не обичаше Крийчър, понеже той постоянно му напомняше за семейството, което Сириус ненавиждаше.
— Точно така, ненавиждаше го! — подвикна с пресипнал глас Хари, като обърна гръб на Дъмбълдор и се отдалечи. Сега слънцето осветяваше ярко стаята и очите на всички портрети следяха момчето, докато то вървеше, без да осъзнава какво прави, без изобщо да вижда нищо около себе си. — Накарахте го да стои затворен в онази къща и му беше дотегнало, ето защо снощи е решил да излезе…
— Опитвах се да опазя Сириус жив — промълви Дъмбълдор.
— Никой не обича да го държат под ключ! — нахвърли му се вбесен Хари. — И с мен постъпихте така миналото лято…
Дъмбълдор затвори очи и зарови лице в ръцете си с дълги пръсти. Хари го загледа, но този неприсъщ за директора признак на изтощение или на тъга, или на каквото и да е негово състояние не го умилостиви. Обратното, момчето се ядоса още повече, задето Дъмбълдор проявява слабост. Нямаше право да е слаб точно когато на Хари му идеше да фучи и да крещи.
Дъмбълдор свали ръце и се взря съсредоточено в него през очилата с рамки като полумесеци.
— Време е, Хари, да узнаеш онова, което трябваше да ти обясня още преди пет години — поде той. — Моля те, седни. Ще ти разкажа всичко от начало до край. Но прояви малко търпение. Щом приключа, ще имаш възможност да ми крещиш… да правиш каквото решиш. Няма да те спирам.
Известно време Хари го гледа, после отново се свлече на стола срещу него и зачака.
Дъмбълдор се взря в слънчевия парк зад прозореца, сетне отново премести очи към Хари и каза:
— Преди пет години, Хари, ти дойде в «Хогуортс» здрав и невредим, точно както бях предвидил и бях желал. Е… не съвсем невредим. Беше страдал. Знаех, че това няма да ти бъде спестено, когато те оставих пред прага на леля ти и вуйчо ти. Знаех, че те обричам на десет тъжни трудни години. — Той замълча. Хари не каза нищо. — Сигурно ще попиташ — и с основание — защо е трябвало да стане така. Толкова ли не е могло да те вземе някое магьосническо семейство? Много биха го сторили на драго сърце, биха се радвали и биха смятали за чест да те отгледат като роден син. Отговорът ми е, че за мен най-важно бе да те опазя жив. Може би повече от всички други съзнавах, че си в опасност. Броени часове преди това Волдемор беше победен, но поддръжниците му — а мнозина от тях са почти толкова ужасни, колкото и той, — все още бяха на свобода, гневни, отчаяни и жестоки. Трябваше да взема решение за години напред. Бях ли убеден, че Волдемор си е отишъл завинаги? Не. Не знаех кога точно ще се завърне, дали след десет, след двайсет или след петдесет години, но бях сигурен, че рано или късно ще успее, и понеже го познавах добре, бях сигурен и че няма да се успокои, докато не те убие. Знаех, че Волдемор има познания за магията, по-всеобхватни, отколкото всеки друг жив магьосник. Бях наясно и че и най-сложните и могъщи защитни магии, които владея, едва ли ще останат непреодолими, ако Волдемор си възвърне пълната мощ. Знаех обаче и къде е неговата слабост. И така взех решение. Щеше да те закриля прастара магия, за която Волдемор знаеше и която презираше, затова и открай време я подценяваше — за своя сметка. Говоря ти, разбира се, за това, че майка ти е загинала, за да те спаси. С това ти е дала трайна защита, каквато Волдемор изобщо не е очаквал, защита, която тече в жилите ти и до ден-днешен. Ето защо реших да се уповавам на кръвта на майка ти. Занесох те при сестра й, единствената й жива роднина.