— Тя не ме обича — рече веднага Хари. — Изобщо не я интересува…
— Но те подслони — прекъсна го Дъмбълдор. — Може да го е сторила против волята си, без желание, с огорчение и гняв, но все пак те подслони и с това скрепи магията, която направих. Саможертвата на майка ти превърна кръвната връзка в най-мощния щит, който можех да ти дам.
— Но аз не…
— Докато наричаш свой дом мястото, където тече кръвта на майка ти, там Волдемор не може да те достигне и да ти навреди. Той проля кръвта на майка ти, тя обаче продължава да е жива в теб и в сестра й. Нейната кръв се превърна в твое убежище. Трябва да се връщаш там само веднъж в годината, но докато можеш да го наричаш свой «дом», докато си там, Волдемор не може да ти причини нищо. Леля ти го знае. Обясних й какво съм направил в писмото, което оставих заедно с теб на прага. Тя знае, че през последните петнайсет години си останал жив именно защото ти е дала подслон.
— Почакайте — рече Хари. — Почакайте малко. — Той изправи гръб на стола, без да откъсва очи от Дъмбълдор. — Значи вие сте й пратили конското. Вие сте й казали да не забравя… значи това е бил вашият глас…
— Реших — понаведе глава Дъмбълдор, — че може би не е зле да й напомня какъв договор е сключила, когато те е подслонила. Подозирах, че нападението на дименторите я е подсетило на какви опасности се е изложила, като те е взела за син.
— Така си беше — промълви тихо Хари. — Подсети по-скоро вуйчо ми, отколкото нея. Той искаше да ме изгони, но след като пристигна конското, леля… леля каза, че се налагало да остана. — Хари погледа известно време пода, сетне попита: — Но какво общо има това със…
Нямаше сили да изрече името на Сириус.
— И така, преди пет години — продължи Дъмбълдор, сякаш изобщо не е прекъсвал разказа си, — ти дойде в «Хогуортс», нито толкова щастлив, нито толкова сит, както вероятно ми се е искало, затова пък жив и здрав. Не беше някакъв малък разглезен принц, а нормално момче, доколкото можех да се надявам при тези обстоятелства. Дотук всичко вървеше според моя план. После… е, вероятно помниш не по-зле от мен събитията от първата си година в «Хогуортс». Ти се справи великолепно със сериозното предизвикателство, пред което се оказа, и по-скоро — много по-скоро, отколкото очаквах, — се озова лице в лице с Волдемор. И този път оживя. Нещо повече, ти отдалечи във времето мига, когато той щеше да се завърне и да се сдобие с пълната си мощ и сила. Би се като истински мъж. Не мога… да ти опиша колко се гордеех с теб. После в този мой прекрасен план се появи пукнатина — заяви Дъмбълдор. — Очевиден недостатък… още тогава аз знаех, че той може да разруши всичко. Но понеже съзнавах колко е важно планът ми да успее, си казах, че няма да позволя този недостатък да го провали. Само аз можех да го предотвратя, затова само аз трябваше да бъда силен. И тогава, докато ти лежеше в болничното крило, омаломощен от битката с Волдемор, аз трябваше да премина през първото си изпитание.