— Не разбирам за какво ми говорите — обади се Хари.
— Не помниш ли как, докато лежеше в болничното крило, ми зададе въпроса защо Волдемор се е опитал да те убие, когато си бил съвсем малък?
Момчето кимна.
— Дали тогава трябваше да ти кажа?
Хари се взря в сините очи, но продължи да мълчи, сърцето му обаче отново заби лудешки.
— Още ли не схващаш какъв е недостатъкът в плана ми? Не… вероятно не. Е, както знаеш, тогава не ти отговорих. Рекох си — на единайсет години е прекалено малък да научава. Никога не съм възнамерявал да ти казвам, когато си на единайсет. Подобно познание щеше да бъде непосилно бреме за такава крехка възраст. Ала още тогава трябваше да доловя признаците на надвисналата опасност. Трябваше да се запитам защо не съм се притеснил повече, задето вече си ми задал въпроса, на който, знаех, че един ден ще бъда принуден да дам ужасния отговор. Трябваше да си призная, че съм бил прекалено щастлив, че не ми се налага да го правя точно в онзи ден… ти беше прекалено малък, наистина прекалено малък. И така, навлязохме във втората ти година в «Хогуортс». И ти отново застана пред предизвикателства, каквито не са преодолявали дори възрастни магьосници, отново се справи така, както не си бях представял и в най-дръзките си мечти. Но този път не ме попита защо Волдемор те е белязал със знака. О, да, говорихме за белега ти… стигнахме много, много близо до въпроса. Защо не ти казах всичко? Е, стори ми се, че в края на краищата дванайсет години си е почти същото, както единайсет, за да те обременявам с такава информация. Позволих ти да се отделиш от мен — окървавен, изтощен, но радостен — и дори да ме жегна притеснението, че може би е трябвало още тогава да ти кажа, то бързо бе заглушено. Още беше съвсем малък, а и сърце не ми даде онази вечер да ти развалям щастието от победата. Разбираш ли, Хари? Сега разбираш ли какъв е недостатъкът на блестящия ми план? Бях се хванал в капана, който бях предвидил, но за който си бях внушил, че мога, че трябва да избегна.
— Пак не…
— Обичах те прекалено силно — рече просто Дъмбълдор. — Държах по-скоро да си щастлив, отколкото да знаеш истината, исках повече от всичко да имаш душевно спокойствие, а не да осъществя плана си, интересуваше ме повече ти да си жив, а не да оцелеят онези, които можеше да бъдат жертвани, ако планът ми се провалеше. С други думи, постъпвах точно така, както Волдемор очаква да постъпваме ние, глупаците, които сме способни да обичаме. Мога ли да се защитя с нещо? Съмнявам се някой, който те е наблюдавал така, както съм те наблюдавал аз — а аз, уверявам те, съм те наблюдавал по-внимателно, отколкото си представяш, — да не поиска да ти спести нови болки, и без това вече беше понесъл достатъчно. Нехаех дали в необозримото бъдеще ще бъдат избити безброй безименни, безлики хора и същества, за мен беше важно сега и тук ти да си жив, да си добре, да си щастлив. И през ум не ми е минавало, че ще се нагърбя с отговорността за такъв човек. Навлязохме в третата ти година. Наблюдавах отдалеч как се бориш да отблъснеш дименторите, как откриваш Сириус, как научаваш кой всъщност е той и го спасяваш. Трябваше ли да ти кажа тогава, в мига, когато победоносно бе изтръгнал кръстника си от лапите на министерството? Тогава обаче, когато беше на тринайсет години, оправданията ми вече се изчерпваха. Колкото и малък да беше, ти вече беше доказал, че си изключителен. Съвестта ми, Хари, не беше спокойна. Знаех, че скоро ще дойде времето… Миналата година ти излезе от лабиринта, след като бе видял как Седрик Дигъри загива, след като самият ти се бе разминал на косъм със смъртта… аз пак не ти казах, макар да знаех, че щом Волдемор се е завърнал, не бива да отлагам дълго. А сега, след тази нощ, разбирам, че отдавна си бил готов за познанието, което толкова време съм криел, защото ти доказа, че много по-рано е трябвало да стоваря върху теб тази тегоба. Единственото ми оправдание е това: бях видял как си поел върху себе си бреме, с каквото не се е нагърбвал никой ученик, минал през училището, и не намирах сили да те товаря с още една тежест — най-голямата.
Хари изчака, но Дъмбълдор продължи да мълчи.
— Пак не разбирам.
— Когато си бил невръстен, Волдемор се е опитал да те убие заради пророчество, направено малко преди раждането ти. Той е знаел за пророчеството, но не е бил запознат с цялото му съдържание. Решил е да те убие още докато си бил съвсем малко дете, с убеждението, че така изпълнява условията в пророчеството. На собствен гръб установи, че е допуснал грешка, когато проклятието, изречено, за да те погуби, се обърна срещу него. И така, откакто си е възвърнал тялото и особено след като миналата година ти му се изплъзна по такъв невероятен начин, Волдемор е решен да чуе цялото пророчество отначало докрай. Ето какво е оръжието, до което той се домогва толкова упорито, откакто се е завърнал: познанието как да те погуби.