Слънцето беше изгряло, кабинетът на Дъмбълдор беше окъпан в светлина. Витрината, където се пазеше мечът на Годрик Грифиндор, проблясваше, бяла и матова, парчетата от уредите, които Хари бе нахвърлял по пода, блещукаха като капки дъжд, а в гнездото от пепел отзад невръстният Фоукс писукаше тихо.
— Пророчеството се счупи — рече равнодушно Хари. — Теглех Невил нагоре по пейките в… в стаята с арката, раздрах му мантията и то падна…
— Онова, което се е счупило, е само записът на пророчеството, който се пази в архива на отдел «Мистерии». Самото пророчество обаче е било изречено пред някого и този някой има начин да си го припомни до последната дума.
— Кой го е чул? — попита Хари, макар да му се стори, че вече знае отговора.
— Аз — каза Дъмбълдор. — През една студена влажна вечер преди шестнайсет години в стая над пивницата в странноприемница «Свинската глава». Отидох там, за да се срещна с жена, която искаше да я назнача за преподавателка по пророкуване, макар че вече бях склонен да премахна изобщо този предмет. Кандидатката обаче беше праправнучка на много прочута, много способна ясновидка и реших просто от любезност да се видя с нея. Бях разочарован. Стори ми се, че самата тя няма и капчица дарба. Казах й — надявам се, вежливо, — че според мен не е подходяща за длъжността. Обърнах се да си вървя.
Дъмбълдор се изправи, мина покрай Хари и отиде при черния шкаф до пръчката на Фоукс. Наведе се, плъзна райбера и извади отвътре плиткия каменен съд с изсечени по ръбовете му руни, в който Хари беше видял как баща му измъчва Снейп. Дъмбълдор се върна при писалището, остави мислоема и доближи магическата пръчка до слепоочието си. Извади от него сребристи, тънки като паяжина снопчета мисли, които се закачиха за пръчката, и ги сложи в съда. Отново седна зад писалището и загледа как мислите се вихрят в мислоема. После вдигна с въздишка магическата пръчка и боцна с върха й сребристото вещество.
От него се извиси фигура на загърната в шалове жена с неимоверно уголемени от очилата очи, която, стъпила в съда, започна да се върти бавно. Но когато Сибила Трелони заговори, гласът й не беше, както обикновено, тайнствен и пресеклив, а груб и дрезгав, с какъвто Хари я беше чувал да говори само веднъж.
— Приближава се онзи, който притежава силата да победи Черния лорд… дете на хора, трижди опълчвали се срещу него, родено, когато умира седмият месец… и Черния лорд ще го бележи като свой равен, ала той ще притежава сила, каквато Черния лорд не познава… и единият ще бъде погубен от ръката на другия, защото докато единият е жив, другият не може да оцелее… когато умира седмият месец, ще се роди онзи, който ще притежава силата да победи Черния лорд…
Бавно въртящата се професор Трелони хлътна обратно в сребърната повърхност и изчезна.
В кабинета се възцари пълна тишина. Никой не издаваше и звук: нито Дъмбълдор, нито Хари, нито портретите. Дори Фоукс се беше умълчал.
— Професор Дъмбълдор! — рече много тихо Хари, ала Дъмбълдор, който още гледаше мислоема, явно бе погълнат изцяло от мислите си. — Дали… какво… какво означава това?
— Означава — отвърна Дъмбълдор, — че човекът, който единствен има шанс да победи завинаги Лорд Волдемор, е роден преди около шестнайсет години в края на юли. Родителите на това момче три пъти са се опълчвали срещу Волдемор.
Хари имаше чувството, че нещо го похлупва. Пак му беше трудно да диша.
— Значи… това съм аз?
Дъмбълдор въздъхна дълбоко.
— Странното, Хари, е — каза тихо Дъмбълдор, — че пророчеството на Сибила е могло и да не бъде за теб. То е могло да се отнася за две момчета магьосници, и двете родени в края на юли онази година, и двете с родители в Ордена на феникса, които на три пъти са се спасявали на косъм от Волдемор. Едното момче, разбира се, си ти. Другото е Невил Лонгботъм.
— Но тогава… но тогава защо върху пророчеството беше написано моето име, а не името на Невил?
— Надписът върху записа в архива е бил сменен, след като Волдемор те е нападнал, когато си бил малък — поясни Дъмбълдор. — Пазителят на Залата с пророчествата е сметнал, че щом Волдемор се е опитал да те убие, значи е знаел, че Сибила е говорела именно за теб.
— Тогава… може и да не съм аз? — рече Хари.
— Опасявам се… извън всякакво съмнение е, че си ти — отговори Дъмбълдор бавно, сякаш всяка дума му струваше огромно усилие.