Пак избърса огледалото и каза така, че всяка сричка да прокънти ясно в стаята:
— Сириус Блек!
Не се случи нищо. Отчаяното лице, което го гледаше от огледалото, си беше неговото…
Някакво гласче вътре в главата на Хари му пошепна, че когато е минал през арката, Сириус не е носел със себе си огледалото. Затова не се получава…
Известно време Хари продължи да стои вцепенен, после запокити огледалото обратно в куфара, където то се натроши. За една бляскава минута бе убеден, че ще види Сириус и отново ще разговаря с него…
На гърлото му пареше разочарование, той стана и започна да мята вещите си както му падне в куфара, върху счупеното огледало…
После обаче му хрумна нещо… нещо по-добро от огледалото… нещо много по-голямо и важно… как не се беше сетил досега… защо не беше попитал нито веднъж?
Изхвърча на бегом от спалното помещение и хукна надолу по витата стълба, като се удряше в стените, но почти без да го забелязва. Профуча през празната обща стая, мина през дупката зад портрета и продължи нататък по коридора, без да обръща внимание на Дебелата дама, която се провикна подире му:
— Пиршеството започва, отиваш съвсем в последния момент…
Ала Хари нямаше намерение да ходи на празненството…
Как беше възможно навсякъде да е пълно с призраци, когато не ти трябват, а сега…
Хари продължи да тича надолу по стълбищата и коридорите, без да среща жива — а и мъртва — душа. Всички явно бяха в Голямата зала. Пред кабинета по вълшебство спря задъхан и си помисли безутешно, че вероятно ще се наложи да почака, докато свърши пиршеството…
Но тъкмо се беше отчаял, когато го видя. Носеше се полупрозрачен в края на коридора.
— Ей… ей, Ник! НИК!
Духът бродник проточи глава от стената, при което се показаха пищната шапка с перо и застрашително подскачащата глава на сър Николас де Мимси-Порпингтън.
— Добър вечер — поздрави той, като изтегли останалото си тяло от плътния камък и се усмихна на Хари. — Значи не само аз съм закъснял? Макар и в твърде различен смисъл, разбира се… — въздъхна призракът.
— Може ли да те попитам нещо, Ник?
Върху лицето на Почтибезглавия Ник се мярна изключително странно изражение, той пъхна пръст в стегнатата яка на къдрички около врата си и я попридърпа очевидно за да печели време и да помисли. Престана да го прави едва когато почти отсечената му глава беше на път съвсем да се откъсне.
— Ъъъ… да, Хари? — попита обезпокоен Ник. — Не може ли да почака до края на пиршеството?
— Не… Ник… моля те — рече Хари. — Наистина трябва да поговоря с теб. Защо не влезем тук?
Отвори вратата на най-близката класна стая и Почтибезглавия Ник въздъхна.
— О, добре — примири се той. — Не мога да се преструвам, че не съм го очаквал.
Хари подържа вратата, за да влезе и духът бродник, той обаче предпочете да се провре през стената.
— Какво си очаквал? — попита момчето, докато затваряше вратата.
— Да дойдеш и да ме потърсиш — отговори Ник и се понесе към прозореца, откъдето погледна към притъмнелия парк. — Случва се понякога… когато някой е преживял… загуба.
— Прав си — рече Хари, който отказваше да го отклоняват от темата, — дойдох да те потърся.
Ник не каза нищо.
— Защото… — продължи момчето, установило, че не е чак толкова лесно, колкото е предполагало — Защото… ти си мъртъв. Но още си тук, нали така?
Ник въздъхна и продължи да гледа втренчено към парка.
— Нали? — подкани пак Хари. — Умрял си, а аз разговарям с теб… можеш да се разхождаш из «Хогуортс» и така нататък, нали?
— Да — потвърди тихо Почтибезглавия Ник. — Да, разхождам се и разговарям.
— Значи си се върнал — рече настойчиво момчето. — Хората могат да се върнат, нали? Като призраци. Не е задължително да изчезнат напълно. Нали? — настоя Хари нетърпеливо, когато Ник отново не каза нищо.
Той се поколеба, после рече:
— Не всеки може да се върне като призрак.
— Как така? — възкликна бързо Хари.
— Могат само… само магьосниците.
— О! — възкликна момчето и почти се засмя от облекчение. — Значи всичко е наред, човекът, за когото питам, е магьосник. Значи може да се върне, нали?
Ник откъсна очи от прозореца и погледна покрусено момчето.
— Той няма да се върне.
— Кой?
— Сириус Блек — каза Ник.
— Но ти си се върнал! — ядоса се Хари. — Върнал си се… мъртъв си, а не си изчезнал…
— Магьосниците могат да оставят на земята отпечатък от себе си, да се носят като бледи сенки там, където навремето са се движели като живи — рече натъжен Ник. — Но малцина избират този път.