— Вероятно нещо, което унищожава наведнъж много народ — предположи Джордж.
— Или някакъв особено мъчителен начин за умъртвяване — добави настръхнал Рон.
— Ако иска да причинява болка, може да използва проклятието Круциатус — напомни Хари, — то е толкова силно, че не му трябва друго.
Всички се умълчаха. Хари знаеше, че и останалите се питат какви ли ужаси може да причини това оръжие.
— А у кого според теб е то сега? — попита Джордж.
— Дано е в наши ръце — възкликна донякъде притеснен Рон.
— Ако е така, сигурно Дъмбълдор го е скрил някъде? — предположи Фред.
— Къде? — не се стърпя Рон. — В «Хогуортс» ли?
— Точно там! — намеси се и Джордж. — Нали именно в училището беше скрил Философския камък!
— Да де, но оръжието сигурно е много по-голямо от камъка, помисли сам! — рече Рон.
— Не е задължително — възрази Фред.
— Да, размерът не е залог за мощ — отбеляза Джордж. — Вижте Джини!
— Какво искаш да кажеш? — учуди се Хари.
— Май никога не ти е прилагала едно от своите проклятия за летящи сополи!
— Шшшшт! — изшътка Фред и се понадигна от леглото. — Чуйте!
Всички притихнаха. Отекнаха стъпки — някой се качваше по стълбището.
— Мама — оповести Джордж и само след едно пук Хари усети, че тежестта в края на леглото е изчезнала.
Подир малко чуха как дъсченият под пред вратата изскърцва — госпожа Уизли явно бе долепила ухо да провери дали не си приказват.
Хедуиг и Пигуиджън изписукаха жално. Дъските скръцнаха отново и те чуха как стъпките се отправят нагоре — Фред и Джордж също щяха да бъдат проверени.
— Изобщо не ни вярва — оплака се Рон.
Хари беше сигурен, че няма да заспи — вечерта бе изпълнена с толкова много събития, които да осмисли, че вероятно щеше да будува до среднощ и да си блъска главата над тях. Много му се искаше да продължат да си говорят с Рон, но след като по скърцането на стълбите разбра, че госпожа Уизли вече слиза надолу, Хари ясно чу как нагоре се качват други… точно пред вратата тихо потропваха многокраки чудовища, а Хагрид, учителят по грижа за магически създания, рече: «Какви красавци, нали, Хари? Тоя срок ще учим за оръжията…», и Хари видя, че съществата имат вместо глави топове… които извъртат право към него… той се наведе…
След това помнеше само как си лежи, свит на топло кълбо под завивките, а стаята изведнъж се изпълва със звънливия глас на Джордж:
— Мама каза да ставате, закуската ви е долу в кухнята, после ви вика във всекидневната, омайниците били много повече, отколкото очаквала, а под дивана била намерила цяло гнездо пухкавели.
След половин час Хари и Рон, които се облякоха и хапнаха набързо, влязоха в дневната на първия етаж — дълго помещение с висок таван и масленозелени стени, покрити с мръсни гоблени. Стъпеше ли някой на протрития килим, от него се вдигаха облачета прах, а дългите отровнозелени плюшени завеси жужаха така, все едно в тях се е загнездил цял рояк невидими пчели. Точно там се бяха скупчили госпожа Уизли, Хърмаяни, Джини, Фред и Джордж, които изглеждаха доста странно: бяха си вързали кърпи на носа и устата. Освен това всички държаха големи шишета, пълни с черна течност, които имаха нещо като дюза на върха.
— Покрийте си лицата и взимайте по едно пръскало — нареди госпожа Уизли на Хари и Рон още щом ги зърна, и посочи две други бутилки с черна течност, поставени на масата с вретеновидни крака. — Това е омайноцид. Никога досега не съм виждала подобно нашествие от омайници… какво изобщо е правило това домашно духче през последните десет години…
Лицето на Хърмаяни бе почти скрито зад кърпата за съдове, но Хари успя да забележи укорителния й поглед към госпожа Уизли.
— Крийчър е на преклонна възраст, вероятно не е могъл да се справи сам…
— О, ще се изненадаш, Хърмаяни, как се справя, стига да иска — намеси се Сириус, който тъкмо бе влязъл в стаята с окървавена торба, пълна, както изглеждаше, с мъртви плъхове. — Ходих да нахраня Бъкбийк — обясни той, забелязал озадачения поглед на Хари. — Държа го горе в стаята на майка си. Я да го видим сега това писалище…
Метна торбата върху едно от креслата и се надвеси да огледа писалището със заключен капак, което, както Хари забеляза едва сега, потреперваше едва доловимо.
— Почти сигурен съм, Моли, че е богърт — оповести Сириус, след като надзърна през ключалката, — но преди да го пуснем, няма да е зле да повикаме Лудоокия да хвърли един поглед… Като я знам майка ми, вътре може да се е спотаило и по-голямо страшилище.