Членовете на Магисъбора започнаха да си шушукат. Всички погледи бяха приковани в Дъмбълдор. Някои от присъстващите изглеждаха раздразнени, други — поуплашени, а две възрастни магьосници на задния ред вдигнаха ръце и му махнаха за поздрав.
Щом видя Дъмбълдор, Хари усети как го завладява мощно чувство — силна надежда, каквато му вдъхваше песента на феникса. Прииска му се да срещне очите на Дъмбълдор, той обаче дори не се извърна към него — не сваляше поглед от видимо смутения Фъдж.
— Ооо, Дъмбълдор — измънка объркан министърът. — Аха! Значи сте получили… получили сте съобщението… че променяме мястото и времето на заседанието?
— Явно съм го изпуснал — отвърна бодро Дъмбълдор. — Но за късмет стана грешка и дойдох в министерството цели три часа по-рано, така че всичко е наред.
— Да, да… ами… сигурно ни трябва още един стол… аз… Уизли, я…
— Не се притеснявайте, не се притеснявайте — подвикна весело Дъмбълдор, после извади магическата пръчка, замахна с нея и точно до Хари изневиделица се появи удобно меко кресло, тапицирано с кретон.
Дъмбълдор седна, долепи връхчетата на дългите си пръсти и огледа над тях с вежливо любопитство Фъдж. Притеснени, членовете на Магисъбора продължаваха да шушукат и да се суетят. Умълчаха се едва след като Фъдж заговори отново:
— Добре тогава — рече той и зарови из записките си. — Добре. И така. Обвиненията. Ето. — Издърпа от купчинката пред себе си пергаментов лист, пое си дълбоко въздух и зачете: — «Към подсъдимия са отправени следните обвинения: макар веднъж вече да е получил писмено предупреждение от Министерството на магията за подобно провинение, в девет часа и двайсет и три минути вечерта на втори август той съвсем преднамерено и нарочно, с пълното съзнание за деянието си, е направил магия за покровител на място, населено с мъгъли, и то в присъствието на мъгъл, което представлява нарушение на параграф трети от Наредбата за целесъобразно ограничаване на магьосничеството от невръстни, приета през 1875 година, а също и на член тринайсети от Указа за секретност на Международната конфедерация на магьосниците.» Ти ли си Хари Джеймс Потър с постоянен адрес: «Привит Драйв» номер четири в Литъл Уингинг, графство Съри? — попита Фъдж и го изгледа свирепо над пергамента.
— Да — потвърди момчето.
— Преди три години получавал ли си от министерството официално предупреждение, задето си приложил незаконна магия?
— Да, обаче…
— Въпреки това вечерта на втори август измагьосал ли си покровител? — рече Фъдж.
— Да — каза момчето. — Обаче…
— Макар и да си знаел, че докато не навършиш седемнайсет години, ти е забранено да правиш магии извън училището?
— Да, обаче…
— Макар да си знаел, че се намираш на място, пълно с мъгъли?
— Да, но…
— И си бил с ясното съзнание, че съвсем наблизо е имало мъгъл?
— Да — ядоса се Хари, — обаче направих магията само защото бяхме…
Магьосницата с монокъла, отляво на Фъдж, го прекъсна с боботещ глас:
— И си измагьосал истински покровител?
— Да — потвърди Хари, — защото…
— Оформен, видим покровител?
— Какъв покровител…? — не я разбра момчето.
— Твоят покровител имаше ли си ясно очертани форми? В смисъл, че не е бил просто пара или дим?
— Да — отвърна Хари, и притеснен, и леко подразнен, — той е елен, винаги е елен.
— Винаги ли? — избоботи Мадам Боунс. — И преди ли си измагьосвал покровител?
— Ами да — рече момчето. — Правя го от година и нещо.
— И си на петнайсет години?
— Да, но…
— И си го усвоил в училището?
— Да, професор Лупин ме научи, когато бях в трети курс, защото…
— Възхитително! — ахна Мадам Боунс и го огледа от глава до пети. — Истински покровител на тази възраст… направо достойно за възхищение!
Някои от магьосниците край нея отново се разшушукаха, други кимнаха, трети обаче се свъсиха и заклатиха глави.
— Тук не обсъждаме доколко възхитителна е направената магия — намеси се заядливо Фъдж, — всъщност колкото по-възхитителна е, толкова по-зле, при положение че момчето я е направило пред очите на един мъгъл!
Свъсените зашушукаха одобрително, но Хари щеше да си замълчи, ако не беше мазнишкото кимване на Пърси.
— Направих я заради дименторите! — извика с цяло гърло той, преди някой пак да го е прекъснал.
Очакваше всички да замърморят отново, ала тишината, спуснала се този път, бе по-тягостна и отпреди.
— Диментори ли? — попита след малко Мадам Боунс и изви гъстите си вежди толкова високо, че монокълът й за малко да падне. — Какви диментори, момче?