— Мен ако питаш, се е опитвал да се промъкне край съдебната зала — отвърна крайно възбуден господин Уизли и погледна през рамо, сякаш за да се увери, че не го подслушва никой. — Искал е да разбере дали са те изключили от училище. Като мина да те оставя вкъщи, ще драсна една бележка на Дъмбълдор, да знае, че Малфой отново е разговарял с Фъдж.
— Пък и какви ли са тези техни лични дела?
— Злато, какво друго? — възкликна ядно господин Уизли. — Вече от доста години Малфой от щедро по-щедро раздава пари за какво ли не… Така се сближава с когото трябва… и после иска услуги… например да се отложи приемането на някой закон… О, Луциус Малфой има дебели връзки.
Дойде асансьорът — беше празен, ако се изключи ятото докладни записки. Щом господин Уизли натисна копчето за атриума и вратата се затвори, те запърхаха около главата му, а той ги разпъди подразнено с ръка.
— Господин Уизли — рече замислено Хари, — щом Фъдж се среща със смъртожадни като Малфой… щом се срещат насаме, откъде да сме сигурни, че не са го подчинили с проклятието Империус?
— Не мисли, Хари, че не ни е хрумвало — увери го тихо господин Уизли. — Но Дъмбълдор е на мнение, че Фъдж съзнава напълно какво върши, което, както се изразява самият Дъмбълдор, не е кой знае каква утеха. Но по-добре да не говорим за това точно сега, момчето ми.
Вратата се отвори и двамата слязоха в почти безлюдния атриум. Магигардът Ерик отново се бе скрил зад «Пророчески вести». Тъкмо подминаха златния шадраван, когато Хари се сети.
— Чакайте… — рече той на господин Уизли и след като извади от джоба си кесийката, се върна при шадравана.
Взря се в лицето на красивия магьосник, но отблизо той му се стори доста слабохарактерен и празноглав. Магьосницата пък си беше лепнала глуповата усмивка, все едно ще се явява на конкурс за красота, а доколкото Хари знаеше нещо за таласъмите и кентаврите, те никога не биха гледали така прехласнато човешки същества, пък били те и най-големите красавци. Само мазнишкото угодничество на домашното духче му се видя правдоподобно. Подсмихна се при мисълта какво ли би казала Хърмаяни, ако зърнеше отнякъде статуята на духчето, преобърна кесийката и изсипа във водата не десет галеона, а всичките пари, които носеше.
— Знаех си аз! — викна Рон и заби няколко крошета във въздуха. — На теб винаги ти се разминава.
— Беше невъзможно да не те оправдаят — отсъди Хърмаяни, която, преди Хари да се появи в кухнята, от притеснение беше на ръба на припадъка и сега бе затулила с трепереща ръка очите си, — нямаше в какво да те обвинят, наистина нямаше.
— Щом всички сте знаели, че ще ми се размине, защо сега се радвате толкова? — усмихна се Хари.
Госпожа Уизли си бършеше лицето с престилката, а Фред, Джордж и Джини се бяха впуснали в нещо като вихрен боен танц, като си припяваха:
— Отърва се, отърва се, отърва се…
— Престанете! Мирясайте най-после! — скара се господин Уизли, макар че и той се усмихваше. — Знаеш ли, Сириус, в министерството беше и Луциус Малфой…
— Какво? — сепна се другият мъж.
— Отърва се, отърва се, отърва се…
— Ей, вие тримата, млъквайте! Видяхме го на деветия етаж, разговаряше с Фъдж, после двамата се качиха заедно в кабинета на Фъдж. Дъмбълдор трябва да знае.
— Да, ще му кажем непременно — обеща Сириус.
— Е, да тръгвам, че в Бетнъл Грийн ме чака тоалетна бълвачка. Моли, ще закъснея, поемам дежурството на Тонкс, но Кингзли сигурно ще намине за вечеря…
— Отърва се, отърва се, отърва се…
— Фред… Джордж, Джини, престанете! — викна майка им, а баща им излезе от кухнята. — Хари, ела, миличък, да си хапнеш, че на закуска не сложи почти нищо в уста.
Рон и Хърмаяни се разположиха срещу него — откакто бяха дошли на площад «Гримолд», не се бяха чувствали толкова щастливи… а главозамайващото облекчение, донейде попарено след срещата с Луциус Малфой, отново завладя Хари. Най-неочаквано мрачната къща му се видя по-топла и гостоприемна, дори Крийчър, пъхнал зурлестия си нос в кухнята да провери откъде идва тази гълчава, сега не му се стори чак такъв грозник.
— Е, да, след като Дъмбълдор се е застъпил за теб, просто е било невъзможно да те осъдят — отбеляза щастлив Рон, който трупаше по чиниите на всички цели камари картофено пюре.
— Да, благодарение на него везните се наклониха в моя полза — съгласи се Хари.
Реши, че ще бъде черна неблагодарност, пък и детинщина да добави: «Жалко само, че не си поприказва с мен. Дори не ме погледна».
Още щом си го помисли, и белегът върху челото го парна толкова силно, че той долепи длан до него.