— Какво има? — притесни се Хърмаяни.
— Белегът — измънка Хари. — Е, няма значение… напоследък се обажда през цялото време.
Другите дори и не забелязаха — всички си похапваха сладко и тържествуваха, задето Хари се е измъкнал на косъм, а Фред, Джордж и Джини още продължаваха да пеят. Хърмаяни бе разтревожена, но преди да е изрекла и дума, Рон възкликна щастлив:
— На бас, че довечера Дъмбълдор ще дойде да го отпразнуваме!
— Надали ще успее — възрази майка му, която тъкмо слагаше пред Хари огромна чиния с печено пиле. — Точно сега е много зает.
— ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ, ОТЪРВА СЕ…
— МЛЪК! — кресна госпожа Уизли.
През следващите няколко дни Хари не можеше да не забележи, че на площад «Гримолд» номер дванайсет все пак има някой, който не прелива от щастие, задето той ще се върне в «Хогуортс». Щом чу новината, Сириус се бе престорил на безкрайно зарадван — стисна с все сила ръката на Хари и засия като останалите. Не след дълго обаче стана по-навъсен и тъжен и отпреди. Говореше по-рядко с всички, дори с Хари, и прекарваше все повече време затворен горе в стаята на майка си заедно с Бъкбийк.
— Не трябва да се чувстваш виновен — рече угрижено Хърмаяни, след като няколко дни по-късно Хари сподели чувствата си с нея и Рон. Тримата търкаха един мухлясал долап на третия етаж. — Мястото ти е в «Хогуортс» и Сириус го знае. Мен ако питаш, се държи себично.
— Не го съди толкова строго — укори я Рон и смръщено се замъчи да махне мухълчето, лепнало се за пръста му, — и на теб няма да ти е много приятно, ако те затворят сам-самичка в тая къща.
— Той не е сам! — възрази момичето. — Та нали тук е щабквартирата на Ордена на феникса? Сириус просто се надяваше Хари да дойде да живее с него.
— Не е вярно — намеси се и Хари и изстиска парцала. — Когато го попитах направо, не ми отговори нищо.
— Защото не е искал да подклажда излишно надеждите си — поясни мъдро Хърмаяни. — Вероятно и той се е чувствал малко виновен… според мен дълбоко в себе си наистина е искал да те изключат от училище. Тогава и двамата щяхте да сте откъснати от света.
— Я стига! — ревнаха в един глас Хари и Рон, но момичето само сви рамене.
— Както искате. Но понякога си мисля, че майката на Рон наистина е права и Сириус не знае кой стои пред него: ти ли, Хари, или баща ти.
— Значи смяташ, че е изперкал? — разгорещи се Хари.
— Не, просто смятам, че прекалено дълго е бил самотен — отвърна кротко Хърмаяни.
Точно тогава в стаята влезе госпожа Уизли.
— Ама още ли не сте готови? — възкликна тя, след като пъхна глава в долапа.
— Пък аз си мислех, че ще ни подканиш да си починем — укори я Рон. — Знаеш ли колко мухъл сме изчегъртали, откакто сме тук?
— Нали уж изгаряхте от желание да помогнете на Ордена! — напомни майка му. — Хайде сега, дайте своя принос да направим щабквартирата обитаема.
— Чувствам се като домашно духче — запротестира Рон.
— Е, щом си наясно колко непосилен е животът им, може би ще бъдеш по-деен в СМРАД! — рече обнадеждена Хърмаяни, след като госпожа Уизли отново ги остави сами. — Вероятно няма да е зле да покажем на всички колко е ужасно да чистиш непрекъснато… Бихме могли да обявим почистване на общата стая на «Грифиндор» с благотворителна цел — за набиране на средства, които да вложим в СМРАД… така ще повишим хем съзнателността, хем средствата.
— Ще ти дам аз на теб една благотворителност! Я престани да ни надуваш главите с тази СМРАД! — тросна се подразнен Рон, така че да го чуе само Хари.
Хари усети, че сега, когато наближава краят на ваканцията, си мечтае все по-често за «Хогуортс»: изгаряше от нетърпение да види отново Хагрид, да играе куидич, дори да се поразходи сред зеленчуковите лехи на път за оранжериите, където бяха часовете по билкология. Макар че Хари внимаваше да не се оплаква в присъствието на Сириус, вече не го свърташе в тази потънала в прахоляк и мухъл къща, където половината долапи още бяха залостени и Крийчър бълваше от сумрака какви ли не обиди по адрес на всеки, минал покрай него.
Това, че живее в щабквартирата на братството, опълчило се срещу Волдемор, вече не му се струваше чак толкова интересно и вълнуващо, колкото преди. Наистина, членуващите в Ордена на феникса редовно наминаваха насам, понякога оставаха и за вечеря, друг път просто си прошепваха набързо нещо, но госпожа Уизли имаше грижата гостите да не са в обсега на ушите (разтегателни и неразтегателни) на Хари и останалите, а никой, дори Сириус, не смяташе, че Хари трябва да знае нещо повече от онова, което бе научил вечерта след пристигането си.