Той изхвърча от стаята, оставяйки Хари и Хърмаяни сами.
Кой знае защо, Хари нямаше никакво желание да среща погледа й. Извърна се към леглото, взе купчинката чисти мантии, които госпожа Уизли беше оставила, прекоси стаята и отиде при куфара си.
— Хари! — повика го плахо Хърмаяни.
— Браво на теб! — поздрави я той толкова сърдечно, че прозвуча съвсем превзето, сетне добави, все така без да я поглежда: — Блестящо! Префект! Страхотно!
— Благодаря ти — отвърна Хърмаяни. — Аз… Ще ми услужиш ли с Хедуиг, да съобщя на нашите? Ще се зарадват много — ако не друго, поне знаят какво е «префект».
— Да, разбира се, иска ли питане — възкликна Хари със същия ужасно превзет глас, който сякаш не беше негов. — Взимай я!
Надвеси се над куфара, сложи на дъното му мантиите и затършува из него, все едно, че търси нещо, а Хърмаяни прекоси стаята и повика Хедуиг да слезе от дрешника. Мина известно време. Хари чу как вратата се затваря, но продължи да рови из куфара и само се ослуша: единствените звуци идваха от празната картина върху стената, която отново хихикаше, и кошчето за боклук в ъгъла, задавило се с курешките на совата.
Изправи се и погледна зад себе си. Хърмаяни беше излязла, нямаше я и Хедуиг. Хари се върна бавно при леглото, отпусна се на него и се загледа невиждащо към долния край на дрешника.
Съвсем беше забравил това, че в пети курс се избират префекти. Уплашен до смърт да не го изключат от училище, въобще не се бе сетил, че значките вече пътуват към един или друг. Но ако все пак си беше спомнил… ако все пак си беше помислил… какво ли щеше да очаква?
«Е, не точно това», искрено пошушна тихият му вътрешен глас.
Хари се смръщи и захлупи лице върху дланите си. Защо да си криви душата: ако знаеше, че значките вече са разпратени, щеше да очаква една от тях да пристигне при него, а не при Рон. Дали това не значеше, че е нагъл като Драко Малфой? Дали и той не се смяташе за нещо повече от останалите? Дали наистина бе убеден, че е по-достоен от Рон?
«Не», отвърна предизвикателно гласчето.
«Наистина ли е така?», запита се Хари в отчаян опит да си изясни чувствата.
«Аз съм по-добър в куидич — отбеляза гласецът. — Но не и в другите неща.»
Точно така си беше, Хари не беше по-добър в уроците. Но нали имаше и уроци извън училището? Имаше и премеждия, които те тримата с Рон и Хърмаяни бяха изживели заедно още от първите си дни в «Хогуортс» и с които понякога се бяха излагали на далеч по-голяма опасност от това да ги изключат…
«Е, Рон и Хърмаяни бяха с мен почти през цялото време», напомни вътрешният гласец на Хари.
«Точно така, почти — взе да спори той сам със себе си. — Нали не бяха с мен, когато се борих с Куиръл… Не бяха с мен, когато победих Риддъл и базилиска. Не бяха с мен и когато отблъснах дименторите в нощта, преди Сириус да избяга. Не бяха с мен и на гробището онази нощ, когато Волдемор се завърна…»
Както и вечерта, когато бе пристигнал тук, го обзе чувството, че е недооценен. «Определено съм направил повече! — възмути се той. — Направил съм повече и от двамата.»
«Ами ако… ако Дъмбълдор не избира префектите въз основа на това, че са се изложили на какви ли не опасности? — отбеляза искрено вътрешният му гласец. — Ако се ръководи от други съображения… Рон очевидно притежава нещо, което ти нямаш…»
Хари отвори очи, загледа се през пръстите си в крачката на дрешника, наподобяващи краката на граблива птица, и си спомни думите на Фред: «Кой нормален човек ще вземе да направи Рон префект…»
Засмя се презрително. След миг се отврати от самия себе си.
Рон не беше молил Дъмбълдор да му дава значка на префект. Нямаше никаква вина. Нима той, Хари, най-добрият му приятел, ще се сърди като малко дете само защото не е получил значка, ще се присмива на Рон зад гърба му заедно с близнаците, ще му развали радостта, когато за пръв път той го е изпреварил в нещо?
В същия миг Хари чу стъпките на Рон, който се качваше по стълбите. Стана от леглото, намести очилата и се насили да се усмихне точно когато приятелят му влезе тичешком в стаята.
— Настигнах я в последния момент! — оповести той радостно. — Обеща, ако може, да ми купи «Чистометка».
— Страхотно! — възкликна Хари и с облекчение установи, че гласът му вече не звучи толкова престорено. — Виж какво, Рон… браво на теб, приятелю.
Усмивката върху лицето на Рон помръкна.
— И през ум не ми е минавало, че ще дадат значката на мен! — поклати той глава. — Все си мислех, че ти ще станеш префект.