— Дръжката е от испански дъб, подсилена е с лак против уроки и има вградено противовибрационно устройство — обясняваше Рон на Тонкс.
Госпожа Уизли се прозина широко.
— Е, ще ида да се оправя с оня богърт и ще си лягам… Артър, гледай да не се заседават, чу ли? Лека нощ, Хари, миличък.
Тя излезе от кухнята. Хари остави чинията и се зачуди дали може да последва примера й, без да привлече внимание.
— Добре ли си, Потър? — избоботи Муди.
— Да, добре съм — излъга той.
Муди отпи глътка от шишенцето, което носеше винаги у себе си, и погледна косо с яркосиньото си око Хари.
— Я ела насам, имам нещо, което сигурно ще ти се види интересно — повика го той.
Извади от вътрешния джоб на мантията си стара изпомачкана магьосническа снимка.
— Първият Орден на феникса — изръмжа Муди. — Намерих я снощи, докато си търсех резервната мантия невидимка, понеже Подмор така и не ми върна най-хубавата, какво да се прави, липсва му възпитание… Та си рекох, сигурно всички ще искат да я видят.
Хари пое снимката. От нея го гледаха няколко души — някои му махаха, други си слагаха очилата.
— Ето ме и мен — посочи Муди, макар да беше излишно. Нямаше как да не го разпознае, въпреки че на снимката косата му още не бе побеляла и носът му си беше цял-целеничък. — Тези до мен са Дъмбълдор и от другата страна Дедалус Дигъл… това тук е Марлин Маккинън, убиха я половин месец след като се щракнахме на снимката, изтребиха цялото й семейство. А тези тук са Франк и Алис Лонгботъм…
Хари го присви под лъжичката, когато погледна Алис Лонгботъм: макар да не я беше виждал, кръглото й добродушно лице му беше много познато, понеже синът й Невил бе истинско копие на майка си.
— Клетите те — простена Муди. — По-добре да бяха умрели, отколкото това… ето я и Емелин Ванс, вече се запозна с нея, а това тук, както сам виждаш, е Лупин… Бенджи Фенуик, и той си отиде, горкият, намерихме само късчета от него… я се мръднете — добави Лудоокия, взрян в снимката, и човечетата по нея се отдръпнаха встрани, та отпред да излязат онези, които не се виждаха добре. — Това тук е Едгар Боунс… брат на Амилия Боунс, избиха заедно с него и семейството му, беше велик магьосник… Стърджис Подмор… колко младичък изглежда… Карадок Дирборн, половин година по-късно изчезна безследно, дори не намерихме трупа му… Хагрид, разбира се, си е все същият… Елфиъс Дож, вече го познаваш, съвсем бях забравил, че навремето се подвизаваше с тая смешна шапка… Гидиън Прюет, петима смъртожадни едва успяха да надвият него и брат му Фейбиън… двамата загинаха като истински герои… хайде, дръпнете се, де… — Фигурките върху фотографията се посбутаха и скритите отзад излязоха на преден план. — Това тук е братът на Дъмбълдор — Абърфорт, срещал съм го един-единствен път, странна птица е той… ето я и Доркас Медоус, Волдемор я уби собственоръчно… Сириус, още с къса коса… и… и… ето, мислех си, че това тук сигурно ще ти е интересно.
Сърцето на Хари подскочи. От снимката го гледаха засмени майка му и баща му… седяха от двете страни на дребничък мъж с воднисти очички, когото момчето веднага позна: беше Опаш, предателят, издал на Волдемор къде се намират родителите на Хари и допринесъл за гибелта им.
— Е? — попита Муди.
Хари се взря в покритото му с белези и вдлъбнатини лице. Муди явно смяташе, че му е направил страхотна услуга.
— Да — рече той и се помъчи да се усмихне. — Ама… знаете ли, току-що се сетих, че съм забравил да сложа в багажа…
Не му се наложи да измисля какво точно е забравил, защото Сириус се обади:
— Какво е онова там, Лудоокия?
Муди се обърна към него.
Хари това и чакаше: излезе крадешком и забърза нагоре по стълбите, преди някой да се е усетил.
И той не знаеше защо се е стъписал толкова, та нали беше виждал и друг път майка си и баща си на снимка, пък и познаваше Опаш… Сега обаче те изникнаха пред него точно когато ги очакваше най-малко… На никого няма да му е приятно, помисли си гневно…
А и на снимката бяха заобиколени от толкова много щастливи лица… Бенджи Фенуик, разкъсан на парчета, и Гидиън Прюет, загинал като герой, и съпрузите Лонгботъм, обезумели по време на изтезанията… всички те махаха радостни от снимката, без и да подозират, че са обречени… е, на Муди това можеше и да му се струва интересно… но на Хари му беше свило сърцето.
Доволен, че отново е сам, се качваше по стълбището, покрай стената с препарираните глави на домашни духчета, ала малко преди да стигне до първия етаж, дочу шум. Във всекидневната някой ридаеше безутешно.