Рон не гледаше към Хари, неочаквано се беше съсредоточил върху ноктите на лявата си ръка.
— А, така ли! — възкликна Хари. — Хубаво.
— Едва ли ще се наложи да стоим там през целия път — побърза да добави Хърмаяни. — В писмата пишеше, че трябва да получим от двамата Отличници указания и после от време на време да патрулираме по коридорите.
— Добре, де — повтори Хари. — Значи… може би по-късно ще се видим.
— Да, определено — обеща Рон и стрелна предпазливо с очи приятеля си. — Хич не ми се ходи там, предпочитам да… но няма как, налага се, само да не си помислите, че ми е приятно, аз да не съм Пърси — заключи предизвикателно.
— Знам, че не си — увери го Хари и той се усмихна.
Но докато Хърмаяни и Рон влачеха по посока на локомотива куфарите заедно с Крукшанкс и Пигуиджън в кафеза, на Хари му се стори, че е изгубил нещо. Никога досега не бе пътувал без Рон в експрес «Хогуортс».
— Хайде, ела — подкани Джини, — ако се поразмърдаме, може би ще успеем да им запазим места.
— Добре — съгласи се Хари и грабна в едната ръка кафеза на Хедуиг, а в другата — дръжката на куфара.
Запроправяха си път по коридора, като надзъртаха през остъклените врати в купетата, всичките вече пълни. Хари нямаше как да не забележи, че мнозина го зяпат заинтригувано, а не един и двама побутват съседите си и им го сочат. След като се натъкна на такова отношение в пет поредни вагона, той се сети, че цяло лято статиите в «Пророчески вести» го бяха представяли като лъжец и самохвалко. Запита се посърнал дали тези, които сега го заглеждат и си шушукат, са повярвали на измислиците.
В най-крайния вагон се натъкнаха на Невил Лонгботъм, съученик на Хари, и той като него петокурсник от «Грифиндор» — кръглото му лице бе плувнало в пот, понеже момчето се мъчеше едновременно да тътри куфара си и да удържи жабата Тревър, която непрекъснато се дърпаше.
— Здрасти, Хари! — поздрави го задъхано. — Здравей, Джини… навсякъде е заето… не мога да си намеря място…
— Как така е заето? — възкликна Джини, която се беше промушила зад Невил и бе надзърнала в следващото купе. — Тук има място, вътре е само Луда Лъвгуд…
Невил изпелтечи нещо от рода, че не искал да притеснява никого.
— Я не се занасяй — прихна Джини, — какво толкова ще я притесниш!
Плъзна вратата и издърпа куфара вътре в купето. След нея влязоха Хари и Невил.
— Здрасти, Луна — рече Джини, — нали нямаш нищо против да седнем тук?
Момичето до прозореца вдигна очи. Беше с чорлава мръсноруса коса чак до кръста, съвсем белезникави вежди и изпъкнали очи, придаващи й вечно учуден вид. Хари тутакси разбра защо Невил е предпочел да подмине купето. Момичето си изглеждаше доста чалнато… вероятно защото беше заболо магическата пръчка зад ухото си — да не я изгуби, или защото се бе окичило с наниз коркови тапи от бирен шейк, или пък защото четеше наопаки някакво списание. Луна плъзна поглед покрай Невил и се взря в Хари. Кимна.
— Благодаря — усмихна й се Джини.
Хари и Невил наблъскаха върху поставката за багажа трите куфара и кафеза на Хедуиг и седнаха. Луна ги зяпна над преобърнатото списание — то се казваше «Дрънкало». За разлика от другите човеци на нея явно не й се налагаше да мига толкова често. Не откъсваше поглед от Хари, който бе седнал точно срещу нея и вече горчиво съжаляваше.
— Добре ли изкара лятото, Луна? — попита Джини.
— Да — отвърна отнесено другото момиче, без да откъсва очи от Хари. — Да, прекарах си много хубаво. Ти си Хари Потър — допълни то.
— Знам — рече Хари.
Невил прихна. Луна насочи светлите си очи към него.
— А теб не те знам кой си.
— Никой не съм — побърза да каже Невил.
— Не е вярно! — подвикна Джини. — Невил Лонгботъм, Луна Лъвгуд. Луна е в моя курс, само че е от «Рейвънклоу».
— «Има ли нейде дар по-голям от ум бърз, пъргав и прям?» — изрецитира напевно Луна.
Вдигна списанието, за да скрие лицето си, и се умълча. Хари и Невил се спогледаха учудено. Джини едва се сдържа да не се засмее.
Експрес «Хогуортс» продължаваше да трополи и вече препускаше с пълна пара из голото поле. Денят бе странен, неустановен. Вагонът уж бе окъпан в слънчева светлина, а след миг над влака надвисваха зловещи сиви облаци.
— Познайте какво ми подариха за рождения ден! — обади се Невил.
— Още едно всепомниче ли? — рече Хари, сетил се за чуднотийката с вид на стъклено топче, която бабата на Невил му бе пратила в усилията си да подобри пословично слабата му памет.