Хари не можеше да му обясни пред Невил и Луна. Пак си размени разтревожен поглед с Хърмаяни и впери очи в прозореца.
Преди му се струваше, че е забавно Сириус да го изпрати до гарата, сега обаче най-неочаквано осъзна колко безразсъдно и направо опасно е… Хърмаяни се беше оказала права… Сириус не биваше да идва. Ами ако господин Малфой беше забелязал черното куче и бе казал на Драко? Ами ако се беше досетил, че семейство Уизли, Лупин, Тонкс и Муди знаят къде се укрива Сириус? Или си беше чисто съвпадение, че Малфой подметна как щял да върви след него като куче?
Движеха се все по на север, а денят беше все така неустановен. Дъждът току започваше да потропва по прозорците, но някак нерешително и колебливо, сетне слънцето надникваше плахо иззад облаците, колкото отново да се скрие зад тях. Когато се спусна мрак и фенерите по купетата светнаха, Луна сви на руло своето «Дрънкало», прибра го старателно в чантата си и започна да оглежда спътниците си един по един.
Хари бе долепил чело до прозореца и се опитваше да зърне в далечината «Хогуортс», ала нощта беше безлунна и прашното стъкло бе цялото в дъждовни капки.
— Време е да се преобличаме! — подкани ги Хърмаяни.
Двамата с Рон си закачиха старателно върху гърдите значките на префекти. Хари видя как Рон си гледа отражението в стъклото.
Най-после влакът забави ход и се чу обичайната гълчава, когато всички се спуснаха да си събират багажа и домашните любимци, за да са готови за слизане. Рон и Хърмаяни бяха длъжни да наглеждат учениците, затова повериха Крукшанкс и Пигуиджън на Хари и останалите и отново изчезнаха от купето.
— Ако искаш, мога аз да нося тази сова — предложи Луна на Хари и се пресегна да вземе кафеза на Пигуиджън, а Невил пъхна внимателно Тревър във вътрешния си джоб.
— О… благодаря — рече Хари и след като й връчи едната клетка, стисна по-здраво кафеза на Хедуиг.
Излязоха от купето и усетили върху лицата си първия повей на щипещия вечерен вятър, се сляха с навалицата в коридора. Запъплиха бавно към изхода. Хари долови мириса на боровете покрай пътеката, водеща към езерото. Слезе на перона, огледа се и нададе ухо да чуе познатите викове: «Първокурсниците насам… първокурсниците…»
Вместо това обаче непознат женски глас се провикна жизнерадостно:
— Първокурсниците да се строят в редица ето тук! Всички първокурсници при мен!
Към Хари се зададе поклащащ се фенер и той видя в светлината му издадената брадичка и строгата прическа на професор Гръбли-Планк, магьосницата, която миналата година бе замествала за известно време Хагрид в часовете по грижа за магически създания.
— Къде е Хагрид? — попита той на висок глас.
— Нямам представа — отвърна Джини, — но я да се дръпнем, препречили сме пътя.
— А, да…
После потокът от ученици ги раздели и всеки продължи нататък сам по перона и през гарата. Понесен от тълпата, Хари присви очи в мрака с надеждата да зърне Хагрид — той трябваше да е някъде наблизо, на момчето му се искаше огромният му приятел да е тук, толкова си беше мечтало да го види. Но от него нямаше и следа.
«Не може да е напуснал — повтаряше си Хари, докато заедно с всички останали минаваше бавно през тясната врата, за да излезе на пътя. — Сигурно е настинал…»
Затърси с очи Рон и Хърмаяни, за да ги пита какво мислят за повторната поява на професор Гръбли-Планк, тях обаче ги нямаше наоколо и той се остави множеството да го понесе по умития от дъжда тъмен път пред гарата в Хогсмийд.
Там чакаха стотината файтони без коне, които откарваха до замъка всички ученици без първокурсниците. Хари им хвърли бегъл поглед, обърна се, за да потърси с очи Рон и Хърмаяни, а сетне отново впери очи във файтоните.
Вече не бяха без коне. В тях бяха впрегнати някакви странни същества. Ако трябваше да им даде име, Хари вероятно би ги нарекъл коне, макар че наподобяваха смътно и влечуго. Бяха ужасно мършави, черната им козина се крепеше само на скелета, от който се виждаше и най-дребната костица. Имаха змейски глави, а очите им без зеници бяха бели и облещени. От гърбовете им стърчаха криле — огромни, черни и кожести, като на гигантски прилепи. Застинали в мрака, съществата изглеждаха призрачни и злокобни. Хари недоумяваше защо тези страховити коне са впрегнати във файтоните, които можеха да се движат и сами.
— Къде е Пиги? — разнесе се гласът на Рон точно отзад.
— Взе го онова момиче, Луна — отвърна Хари и се обърна рязко, нетърпелив да попита приятеля си за Хагрид. — Къде според теб е…
— Хагрид ли? Не знам — отвърна разтревожен Рон. — Дано да е добре…