— Благодаря ви, господин директоре, за топлите думи, с които ме посрещнахте — избъбри с глуповата усмивка професор Ъмбридж.
Гласът й беше писклив, тя говореше задъхано и превзето като момиченце и Хари, кой знае защо, почувства силна неприязън към новата учителка: той мразеше всичко у нея, като се почне от гласчето й и се стигне до мъхестата розова жилетка. Ъмбридж се прокашля отново («кхъ-кхъ») и продължи:
— Е, трябва да отбележа, че наистина ми е драго да се завърна отново в «Хогуортс». — Тя се усмихна и оголи много остри зъбки. — И да видя толкова щастливи личица, извърнати към мен!
Хари се огледа. Поне той не виждаше нито едно-единствено щастливо личице. Обратното, всичките му съученици сякаш недоумяваха защо учителката им говори като на петгодишни дечица.
— Очаквам с нетърпение да ви опозная всички и съм сигурна, че ще станем много добри приятели.
Учениците се спогледаха, някои дори без да прикриват подигравателните си усмивки.
— Готова съм да й стана приятелка, само да не трябва да нося гадната й жилетка — прошепна Парвати на Лавендър и двете се запревиваха в безмълвен смях.
Професор Ъмбридж се прокашля за кой ли път («кхъ-кхъ»), ала когато продължи, гласът й вече не бе така задъхан. Сега тя говореше много по-делово и думите й звучаха изтъркано, сякаш ги е назубрила.
— Министерството на магията винаги е смятало, че обучението на младите магьосници е от изключителна важност. Рядката дарба, с която сте се родили, може да се притъпи и да закърнее, ако не бъде подхранвана и направлявана с вещи напътствия. Древните умения, каквито ще срещнете единствено сред общността на магьосниците, трябва да се предават от поколение на поколение, ако не искаме да ги изгубим завинаги. Съкровищницата от магически познания, натрупана от предците ни, трябва да бъде зорко пазена, обогатявана и усъвършенствана от хората с призвание за благородното преподавателско поприще.
На това място професор Ъмбридж замълча и се поклони лекичко на своите колеги, учителите, обаче никой не й отвърна със същото. Професор Макгонъгол бе сключила черните си вежди така, че бе заприличала на ястреб, а Хари забеляза как тя се споглежда многозначително с професор Спраут точно когато Ъмбридж пак се прокашля («кхъ-кхъ») и продължи речта си:
— Всеки директор в «Хогуортс» е привнесъл нещо ново в тежката задача да ръководи обвеяното с историческа слава училище и така трябва да бъде, защото без прогрес ще настанат застой и упадък. Но ние сме длъжни да осуетяваме всеки опит за прогрес заради самия прогрес, понеже е недопустимо да си правим излишни експерименти с устоялите на времето изпитани традиции. Ето защо трябва да се стремим да съчетаваме хармонично старото и новото, традициите и промените, класиката и новаторството…
Хари усети, че му е трудно да се съсредоточи, все едно съзнанието му блуждае и ту се настройва на думите на преподавателката, ту оглушава за тях. Тишината, спускаща се в Голямата зала при всяка реч на Дъмбълдор, бе нарушена от шушукането и сподавения смях на учениците, много от които бяха доближили глави. На масата на «Рейвънклоу» Чо Чан бъбреше оживено с приятелките си. Няколко места по-нататък Луна Лъвгуд бе извадила броя на «Дрънкало». Ърни Макмилан, който седеше на масата на хафълпафци, бе сред малцината, зяпнали професор Ъмбридж, но Хари забеляза, че очите му са изцъклени, и заподозря, че Ърни само се преструва на захласнат по речта на преподавателката, та да е на висотата на новата значка на префект, блеснала върху гърдите му.
Професор Ъмбридж сякаш изобщо не забелязваше нетърпението в залата. На Хари му се струваше, че и бунт да избухне под носа й, тя ще продължи да си бърбори. Учителите обаче я слушаха много внимателно, а Хърмаяни попиваше всяка думичка, изречена от Ъмбридж, макар че, ако се съди от изражението й, тези думи никак не бяха по вкуса й.
— … Защото някои промени ще бъдат само от полза, докато други, както ще покаже времето, ще излязат погрешни. Междувременно едни стари навици ще се запазят, както си му е редът, а други, остарели и вече ненужни, трябва да се забравят. И така, нека вървим напред, към нова ера на откритост, високи постижения и отговорност, нека бъдем непоколебими в решимостта си да съхраним каквото заслужава да се съхрани, да усъвършенстваме каквото се нуждае от усъвършенстване и да премахнем всичко, което трябва да се забрани.
Ъмбридж си седна на мястото. Дъмбълдор изръкопляска. Другите преподаватели последваха примера му, макар и Хари да забеляза, че неколцина го правят съвсем неохотно. Двама-трима от учениците също изръкопляскаха, повечето обаче така и не бяха усетили, че речта е свършила, понеже бяха чули всичко на всичко десетина думи. Директорът отново се изправи.