— Признателен съм ви, професор Ъмбридж, словото ви бе изключително поучително — рече той и се поклони лекичко. — И така, както казах, подборът на нови състезатели по куидич ще се състои…
— Да, със сигурност беше поучително — прошепна Хърмаяни.
— Само не ми казвай, че ти е било интересно — рече тихичко Рон и погледна я смаян. — Не съм чувал по-скучна реч, и то при положение че съм израсъл с Пърси.
— Казах поучителна, а не интересна — напомни Хърмаяни. — Обяснява много работи.
— Виж ти! — изненада се и Хари. — Мен ако питаш, си бяха празни приказки.
— Сред празните приказки прозвучаха и важни неща — отсъди мрачно Хърмаяни.
— Какви важни неща? — попита Рон, още по-изумен.
— Ами например «ние сме длъжни да осуетяваме всеки опит за прогрес заради самия прогрес». Или «да премахнем всичко, което трябва да се забрани».
— И какво означава това? — попита припряно Рон.
— Ще ти кажа какво означава — процеди зловещо Хърмаяни. — Означава, че министерството се намесва в работите на «Хогуортс».
Наоколо цареше голяма олелия, Дъмбълдор явно току-що бе освободил учениците, защото всички се бяха изправили, готови да напуснат Голямата зала. Хърмаяни скочи на крака и се разбърза.
— Рон, трябва да покажем на първокурсниците къде да отидат!
— А, да — рече момчето, очевидно забравило. — Ей, вие там, дребосъците!
— Рон!
— Ама виж ги какви са фъстъци!
— Каквито е да са, не бива да ги наричаш «дребосъци»… Първокурсниците, ако обичате! — провикна се тя заповеднически над масата. — Насам, моля!
Неколцина от новите ученици минаха плахо между масите на грифиндорци и хафълпафци — всички се стремяха да се скрият зад нечий гръб. Наистина изглеждаха съвсем дребнички и Хари беше сигурен, че когато е дошъл за пръв път тук, не е бил чак такъв малък. Той ги озари с усмивка. Русолявото хлапе до Юън Абъркръмби бе направо вцепенено — сръчка Юън и му изшушука нещо на ухото. Юън Абъркръмби изглеждаше не по-малко уплашен и хвърли ужасен поглед към Хари, който усети как усмивката изчезва от лицето му, сякаш е смрадлив сок.
— Хайде, до скоро — рече той на Рон и Хърмаяни и тръгна да излиза сам от Голямата зала: стараеше се да не обръща внимание на учениците, които си шушукаха, докато минаваше, вторачваха се в него и го сочеха.
Проправи си път през навалицата във Входната зала, заковал поглед право напред, сетне забърза нагоре по мраморното стълбище, мина напряко през няколко тайни прохода и не след дълго остави зад себе си тълпите.
Помисли си ядно, че е бил голям глупак да не го предвиди, и продължи нататък, по далеч по-безлюдните коридори горе. То оставаше да не го зяпат: два месеца по-рано бе излязъл от Тримагическия лабиринт, понесъл мъртвия си съученик с твърдението, че е видял как Лорд Волдемор си е възвърнал мощта. В края на миналата учебна година не бе имал време да обясни какво е станало и после всички се бяха разотишли за ваканцията, макар че на него много му се искаше да разкаже най-подробно пред цялото училище за страховитите събития на гробището.
Стигна дъното на коридора, водещ към общата стая на «Грифиндор», спря пред портрета на Дебелата дама и чак тогава се сети, че не знае новата парола.
— Ъъъ… — подхвана свъсен, без да откъсва очи от Дебелата дама, която поприглади копринената си розова рокля и го изгледа изпод вежди.
— Който не каже паролата, няма да влезе! — отсече тя високомерно.
— Аз я знам, Хари! — извика запъхтян някой зад него, той се обърна и видя Невил, който тичаше презглава. — Познай, моля ти се, каква е! И аз веднъж да я запомня… — Той размаха уродливото кактусче, което им беше показал във влака. — Кактус тарикатикус!
— Точно така — оповести Дебелата дама, след което портретът й се отмести и в стената отзад зейна обла дупка, през която Хари и Невил се покатериха.
Общата стая на «Грифиндор» — уютно кръгло помещение, задръстено с меки кресла и разнебитени стари маси, изглеждаше, както винаги, гостоприемно. В камината игриво припукваше огън, на който няколко ученици си грееха ръцете, преди да се приберат по спалните помещения, а Фред и Джордж Уизли пък закачаха нещо на дъската за обяви в дъното. Хари им махна за «лека нощ» и се запъти право към вратата, отвеждаща към момчешките спални, защото не беше в настроение за разговори. Невил го последва.