— Влез, Потър.
Той я последва в кабинета. Вратата се затвори сама подире му.
— Е? — Макгонъгол се надвеси над него. — Вярно ли е?
— Кое дали е вярно? — попита Хари по-войнствено, отколкото бе възнамерявал. — Професоре? — добави той в опит думите му да прозвучат по-любезно.
— Вярно ли е, че си крещял на професор Ъмбридж?
— Да — потвърди момчето.
— И си й казал, че лъже?
— Да.
— И си обявил, че Онзи-който-не-бива-да-се-назовава се е завърнал?
— Да.
Професор Макгонъгол седна зад писалището, без да отмества от Хари съсредоточения си поглед. После каза:
— Вземи си от бисквитите, Потър.
— Да си взема… какво?
— От бисквитите — повтори тя нетърпеливо и кимна към ламаринената кутия на шотландски карета, оставена върху купчината книжа на писалището. — И сядай.
Вече се беше случвало веднъж да очаква професор Макгонъгол да го накаже, вместо това обаче тя го включи в отбора по куидич на «Грифиндор». Хари се отпусна тежко в креслото и си взе джинджифилов тритон — както и предния път, се чувстваше объркан и смутен.
Професор Макгонъгол остави бележката на Ъмбридж и погледна притеснена Хари.
— Трябва да внимаваш, Потър.
Хари преглътна джинджифиловата бисквита и се вторачи в преподавателката. Тя изобщо не говореше по обичайния си начин — отсечено, рязко и строго, сега гласът й бе тревожен и някак по-човешки от обикновено.
— Непослушанието в часовете на Долорес Ъмбридж може да ти навлече не само наказание и лишаване от точки.
— И какво…
— Използвай сивите си клетки, Потър — отсече професор Макгонъгол, внезапно възвърнала си обичайния тон. — Знаеш откъде идва, би трябвало да се досещаш и пред кого се отчита.
Звънецът оповести края на часа. Отвред се разнесе слонският тропот на стотици ученици, втурнали се по коридорите.
— Тук пише, че те е наказала с извънкласна работа всяка вечер до края на седмицата, смятано от утре — обясни професор Макгонъгол, след като погледна отново бележката на Ъмбридж.
— Всяка вечер до края на седмицата ли? — повтори ужасен Хари. — Не можете ли, професоре, да…
— Не, не мога — отсече професор Макгонъгол.
— Но…
— Тя ти е учителка и е в правото си да те наказва. Утре ще отидеш в пет часа в кабинета й за първата извънкласна работа. И помни: внимавай много с Долорес Ъмбридж.
— Но аз казах истината — избухна Хари. — Волдемор се е завърнал, знаете го, професор Дъмбълдор също знае, че…
— Стига толкова, Потър! — прекъсна го професор Макгонъгол и си намести очилата (беше се свъсила ужасно, когато той изрече името на Волдемор). — Нима наистина смяташ, че тук става въпрос за истини и лъжи? Става въпрос за това, че трябва да се подчиняваш и да се владееш!
Тя се изправи с разширени ноздри и свити устни и Хари също стана от креслото.
— Вземи си още една бисквита — подкани раздразнено Макгонъгол и побутна към него ламаринената кутия.
— Не, благодаря — отвърна ледено Хари.
— Я не ставай за смях! — скастри го преподавателката.
Той си взе бисквита.
— Благодаря — каза намръщен.
— Слуша ли внимателно, Потър, речта, която Долорес Ъмбридж държа на пиршеството по случай началото на учебния срок?
— Да — потвърди Хари. — Да… каза, че… прогресът ще бъде забранен и че… ами нещо, от което се подразбра, че Министерството на магията се опитва да се меси в работите на «Хогуортс».
Професор Макгонъгол се взря в него, сетне изсумтя, заобиколи писалището и отвори вратата.
— Е, радвам се, че поне слушаш Хърмаяни Грейнджър — рече тя и го подкани да излезе от кабинета.
Глава тринайсета
Наказанието
По време на вечеря в Голямата зала същия ден Хари се чувстваше ужасно. Новината, че са си разменили викове с Ъмбридж, беше плъзнала, дори според представите в «Хогуортс», светкавично. Докато седеше между Рон и Хърмаяни и се хранеше, той чуваше как всички наоколо шушукат. Най-странното бе, че шушукащите нямаха нищо против той да чува какво си говорят за него. Обратното, сякаш се надяваха Хари да избухне и пак да се разкрещи, та да чуят разказа му от първа ръка.
— Разправя, че бил видял с очите си как убиват Седрик Дигъри…
— Твърди, че бил влязъл в схватка с Ти-знаеш-кого…
— Не мога да повярвам…
— На друг да ги говори тия…
— Дрън-дрън…
— Едно не проумявам — процеди с разтреперан глас Хари и остави ножа и вилицата (не можеше да ги държи, защото ръцете му трепереха също тъй силно), — защо преди два месеца, когато им го каза Дъмбълдор, всички повярваха…