— Или може би дропс «Припадокс» — предположи тихо Хари.
Сякаш ударени по главата с невидим чук, първокурсниците се свлякоха един по един в несвяст: някои изпопадаха направо на пода, а други, изплезили езици, се отпуснаха безжизнено върху страничните облегалки на креслата. Повечето зяпачи се запревиваха от смях, Хърмаяни обаче вдигна високо глава и тръгна право към Фред и Джордж, които, стиснали в ръцете си тефтери, не изпускаха от очи припадналите първокурсници. Рон се поизправи, поколеба се и прошепна на Хари:
— Хърмаяни овладя положението.
После се сниши в креслото, доколкото изобщо позволяваше длъгнестото му тяло.
— Прекалихте! — скара се Хърмаяни на Фред и Джордж, които я погледнаха някак изненадани.
— Ами да, права си — кимна Джордж, — дозата си е силничка.
— Сутринта ви предупредих, не можете да използвате ученици за опитите си.
— Ама ние им плащаме — възропта Фред.
— Не ме интересува! Може да е опасно.
— Дрън-дрън, можело да е опасно — промърмори Фред.
— Успокой се, Хърмаяни, нищо им няма — увери я Лий, докато обикаляше от първокурсник на първокурсник и им пъхаше в зейналите уста морави бонбонки.
— Ето на, свестяват се — съобщи Джордж.
Двама-трима от първокурсниците наистина се размърдаха. Някои бяха толкова стъписани, че са се проснали на пода или са увиснали от креслата, та Хари бе повече от сигурен — Фред и Джордж не ги бяха предупредили как ще им подействат бонбоните.
— Добре ли си? — попита мило Джордж чернокосото момиченце, опънало се в краката му.
— Амиии… май да — отвърна с разтреперан гласец то.
— Чудесно — зарадва се Фред, след миг обаче Хърмаяни му изтръгна от ръцете тефтера заедно с книжната кесия, натъпкана с дропс «Припадокс».
— Изобщо НЕ Е чудесно!
— Как така да не е, ето, живи са — ядоса се Фред.
— Няма да правите повече това, ами ако някой се разболее сериозно?
— Не бой се, няма да ги поболяваме, вече изпробвахме лъготийките върху себе си, сега само проверяваме дали действат еднакво на всички…
— Ако не престанете, ще…
— Какво ще направиш, ще ни накажеш ли? — подметна Фред така, все едно казваше: «Хайде, опитай, де!»
— Или ще ни накараш да преписваме учебника? — подсмихна се и Джордж.
Зяпачите из цялото помещение се заливаха от смях. Хърмаяни се изправи в целия си ръст — беше присвила очи, а бухналата й коса сякаш пукаше от електричество.
— Не — каза тя с разтреперан от гняв глас, — но ще пиша на майка ви.
— Няма да го направиш! — ужаси се Джордж и отстъпи крачка назад.
— О, ще го направя, ще видиш — закани се мрачно Хърмаяни. — Не мога да ви спра да се тъпчете с тия гадории, но няма да допусна да ги давате и на първокурсниците.
Фред и Джордж се вцепениха. Беше ясно, че приемат думите на Хърмаяни като удар под пояса. С последен заплашителен поглед тя тикна в ръцете на Фред тефтера и книжната кесия с дропса и се върна при креслото край огъня.
Рон беше така потънал във фотьойла, че носът му се намираше на едно равнище с коленете.
— Благодаря ти за подкрепата, Рон — рече му кисело Хърмаяни.
— И сама се справи прекрасно — смънка той в отговор.
Тя погледа миг-два празния пергамент и рече сърдито:
— Ох, няма никакъв смисъл, не мога да се съсредоточа. Ще си лягам.
Отвори рязко ученическата чанта и Хари помисли, че ще си прибере учебниците, ала вместо това Хърмаяни извади две безформени вълнени нещица, сложи ги внимателно на масата при камината, покри ги с няколко парченца смачкан пергамент и с прекършено перо и се отдръпна, за да хвърли един поглед.
— Какви ги вършиш, да го вземе Мерлин дано? — викна Рон, който я зяпаше така, сякаш се притеснява да не си е изгубила разума.
— Това са шапки за домашни духчета — побърза да обясни Хърмаяни, която вече се бе заела да си прибира книгите в чантата. — Изплетох ги през лятото. Е, без магия не ми спори много, но сега, когато отново съм в училище, ще успея да наплета повечко.
— Какво? Оставяш шапки на домашните духчета ли? — провлече Рон. — И ги криеш под тия боклуци?
— Да — потвърди предизвикателно тя и метна със замах чантата на гръб.
— Не е редно! — ядоса се момчето. — Опитваш се да ги прилъжеш да вземат шапките. Даваш им свобода, въпреки че те може и да не искат да са свободни.
— Как може да не искат? Разбира се, че искат да са свободни! — викна веднага Хърмаяни, макар че бе поруменяла. — Само да си посмял, Рон, да пипаш шапките!
Тя се обърна и си тръгна. Рон я изчака да се скрие зад вратата към спалните помещения на момичетата, после махна боклучетата по вълнените шапки.