— Ти няма да убиеш никого повече тази нощ — каза Хари, докато се обикаляха и се взираха взаимно в очите си, зелено в червено. — Няма да бъдеш способен да убиеш никой от тях никога отново. Не разбираш ли? Аз бях готов да умра, за да те спра да не нараниш тези хора…
— Но не умря!
— Това имах предвид, и това е, което направих. Направих това, което моята майка е направила. Те са защитени от теб. Не забелязваш ли, че никое от заклинанията, които насочваш към тях, не ги поразява? Не можеш да ги измъчваш. Не можеш да ги докоснеш. Продължаваш да не се учиш от грешките си, Риддъл, нали?
— Ти смееш?…
— ДА, СМЕЯ! — каза Хари. — Знам неща, които ти не знаеш, Том Риддъл. Знам много важни неща, за които ти нямаш понятие. Искаш ли да чуеш някои, преди да направиш поредната си огромна грешка?
Волдемор не проговори, но продължи да крачи в кръг и Хари знаеше, че го държи временно хипнотизиран в покой, застрашен дори от най-неясната възможност, че Хари би могъл наистина да знае някаква последна тайна…
— Пак ли за любовта става въпрос? — каза Волдемор, с насмешка по змийското си лице. — Любимото решение на Дъмбълдор, любов, която той твърдеше, че побеждавала смъртта, макар че любовта не го спря да не падне от кулата и да се разбие като стара восъчна фигурка? Любовта, която не ми попречи да размажа твоята мъгълокръвна майка като хлебарка, Потър… и никой, изглежда, не те обича достатъчно, за да се затича напред този път и да поеме моето проклятие. Така че какво ще те спре да не загинеш сега, когато те нападна?
— Само едно нещо! — каза Хари, и те все още се обикаляха един-друг, погълнати един от друг, неразделяни вече от нищо друго, освен от последната тайна.
— Ако не е любовта това, което ще те спаси този път — каза Волдемор, — ти трябва да вярваш, че притежаваш магия, която аз нямам или пък оръжие по-могъщо от моите?
— Мисля, че имам и двете! — каза Хари, и видя изненада да прелита по змиеподобното лице, макар моментално да се разсея.
Волдемор започна да се смее, и звукът беше по-заплашителен от неговите писъци; безжизнен и смахнат, той проехтя наоколо в утихналата зала.
— Мислиш, че владееш повече магия от мен? — каза той. — От мен, от Лорд Волдемор, който е изпълнявал магия, за която самият Дъмбълдор никога не е и мечтал?!
— О, той е мечтал за нея! — каза Хари, — Но е разбрал повече от теб, разбрал е достатъчно, за да не извърши това, което ти направи.
— Имаш предвид, че беше слаб! — изкрещя Волдемор. — Прекалено слаб, за да посмее, прекалено слаб, за да вземе това, което можеше да бъде негово и което ще бъде мое!
— Не, той беше по-умен от теб! — каза Хари, — По-добър магьосник и по-добър човек.
— Аз причиних смъртта на Албус Дъмбълдор!
— Така си си мислел! — каза Хари, — но си грешал.
За първи път наблюдаващата тълпа се размърда, докато стотици хора около стените си поеха дъх като един.
— Дъмбълдор е мъртъв! — запрати Волдемор думите към Хари, все едно това ще му причини непоносима болка. — Неговото тяло гние в мраморната гробница сред полята в замъка, видях го, Потър, и той няма да се завърне!
— Да, Дъмбълдор е мъртъв — каза Хари спокойно, — но не си ти в дъното на убийството му. Той избра свой собствен начин да умре, избра го месеци, преди да умре, организира цялото събитие с човека, който ти мислеше за свой слуга.
— Що за детински брътвежи? — каза Волдемор, но все пак не нападна, и червените му очи не трепваха встрани от Хари.
— Сивиръс Снейп не беше твой служител! — каза Хари. — Снейп беше с Дъмбълдор. Беше верен на Дъмбълдор от момента, когато си започнал да преследваш майка ми. А ти никога не си го осъзнал, заради нещата, които не умееш да разбираш. Ти никога не си виждал как изглежда Патронусът на Снейп, нали, Риддъл?
Волдемор не отговори. Те продължиха да се въртят в кръг един около друг като вълци, готови да се разкъсат взаимно.
— Патронусът на Снейп беше кошута — каза Хари, — същият като този на майка ми, защото той я е обичал почти през целия си живот, от времето, когато са били деца. Трябвало е да го осъзнаеш — каза той като видя ноздрите на Волдемор да лумват, — той те е помолил да пощадиш живота й, нали?
— Той я желаеше, това бе всичко! — презрително рече Волдемор, — но когато с нея бе свършено, той се съгласи, че има и други жени, и то с по-чиста кръв, по-достойни за него…
— Разбира се, че ти е казал така! — каза Хари, — но е бил агент на Дъмбълдор от момента, когато си я застрашил, и е работил против теб оттогава до сега! Дъмбълдор вече умираше, когато Снейп го довърши!
— Няма значение! — извика Волдемор, който бе проследил всяка дума с пълно внимание, но сега нададе лудешки смях. — Няма значение дали Снейп е бил с мен или с Дъмбълдор, нито какви незначителни препятствия се е опитвал да поставя на пътя ми! Аз ги смазах, както смазах твоята майка, предполагаемата голяма любов на Снейп! О, да, но наистина всичко намира своя смисъл сега, Потър, и то по начини, които ти не разбираш! Дъмбълдор се е опитвал да държи Могъщата пръчка далеч от мен! Значи е замислял Снейп да бъде истинският господар на пръчката! Но аз стигнах там преди теб, момченце… Аз достигнах пръчката, преди да можеш да сложиш ръце върху нея, аз разбрах истината, преди да успееш. И убих Сивиръс Снейп преди три часа и сега Могъщата пръчка, Смъртоносната, Пръчката на Съдбата е истински моя! Последният план на Дъмбълдор се провали, Хари Потър!