— Наистина предава усещане за размерите и трагичността на събитието, нали? — каза Рон, отваряйки една врата, за да минат Хари и Хърмаяни.
Щастието щеше дойде, мислеше си Хари, но за момента то беше заглушено от изтощението и болката от загубата на Фред, и Лупин, и Тонкс го пробождаше като физическа рана на всеки няколко крачки. Преди всичко, той почувства най-изумително облекчение и копнеж да поспи. Но първо дължеше обяснение на Рон и Хърмаяни, които бяха преминали с него през толкова много, и които заслужаваха истината. Старателно той изброи какво беше видял в Мислоема и какво се беше случило в гората, и те още дори не бяха започнали да изразяват своя шок и изумление, когато най-накрая пристигнаха на мястото, към което бяха крачили, макар никой от тях да не беше споменавал посоката.
От последния път, когато го бе виждал, каменният водоливник, охраняващ входа към кабинета на директора, беше съборен настрани; стоеше изкривен, видимо поочукан и Хари се зачуди дали ще е в състояние да различава пароли все още.
— Може ли да се качим? — попита той водоливника.
— Чувствайте се свободни… — изпъшка статуята.
Те се покатериха през него и по извитото каменно стълбище, което се движеше бавно нагоре като ескалатор. Хари отвори вратата на върха. Той хвърли един бегъл поглед на каменния Мислоем на бюрото, където го беше оставил, и тогава пронизителен звук го накара да извика, мислейки за заклинания, завръщащи се смъртожадни и за възраждането на Волдемор…
Но това бяха ръкопляскания. Навсякъде по стените наоколо, директорите и директорките на „Хогуортс“ го даряваха с овации, на крака, те размахваха шапките си и в някои случаи своите перуки, протягаха се между рамките да се здрависват помежду си; танцуваха нагоре-надолу върху креслата си, с които бяха нарисувани; Дилис Дъруънт плачеше без срам; Декстър Фортескю размахваше слуховата си тръба, а Финиъс Нигелус извика със своя висок, напевен глас: „И нека бъде отбелязано, че домът «Слидерин» изигра своята роля! Нека нашият принос да не бъде забравен!“
Но Хари имаше очи само за човека, който стоеше в най-големия портрет точно зад стола на директора. Сълзи се стичаха надолу зад стъклата с форма на полумесец чак до дългата сребърна брада, и гордостта, и благодарността, излъчвани от него, изпълниха Хари със същата утеха като песента на феникса…
Най-накрая Хари вдигна ръка, и портретите запазиха уважително мълчание, лъчезарно усмихнати или попивайки очите си и очаквайки го нетърпеливо да заговори. Но той насочи думите си към Дъмбълдор и ги подбра с огромно внимание. Макар да бе изтощен и с подпухнали очи, трябваше да направи едно последно усилие, търсейки един последен съвет.
— Нещото, което беше скрито в снича — започна той, — изпуснах го в гората. Не помня точно къде, но няма да се опитвам да го търся отново. Съгласен ли сте?
— Мое мило момче, съгласен съм! — каза Дъмбълдор, докато неговите колеги-портрети изглеждаха объркани и любопитни. — Мъдро и смело решение, но нищо по-малко от това, което очаквах от теб. Някой друг знае ли къде е паднало?
— Никой! — рече Хари, и Дъмбълдор отбеляза удовлетворението си с кимане.
— Обаче смятам да задържа подаръка на Игнациус — каза Хари и Дъмбълдор се усмихна.
— Разбира се, Хари, той е твой завинаги, докато не го предадеш на някой друг!
— И после ето това!…
Хари вдигна Могъщата пръчка, и Рон и Хърмаяни погледнаха към нея със страхопочитание, което дори в своето замаяно и лишено от сън състояние, Хари не искаше да види.
— Не я искам! — каза Хари.
— Какво?! — силно рече Рон. — Ти наред ли си?…
— Знам, че е могъща! — каза Хари уморено. — Но се чувствах по-щастлив с моята собствена. Така че…
Той порови в кесията, закачена на врата му, и издърпа оттам двете части от бодлива зеленика все още едва свързани от най-фината нишка от фениксово перо. Хърмаяни беше казала, че частите не могат да се възстановят, че поражението е твърде тежко. Всичко, което знаеше, беше, че ако това не проработеше, нищо друго нямаше да проработи. Той положи счупената пръчка на директорското бюро, докосна я с върха на Могъщата пръчка и каза:
— РЕПАРО!
Мигновено пръчката му се запечата отново, червени искри излетяха от края й. Хари разбра, че е успял. Той вдигна пръчката от бодлива зеленика и фениксово перо и почувства внезапна топлина в пръстите си, като че пръчката и ръката празнуваха своето повторно обединение.
— Смятам да върна Могъщата пръчка — каза той на Дъмбълдор, който го наблюдаваше с огромна любов и възхищение, — обратно там, откъдето е дошла. Тя може да остане там. Ако почина от естествена смърт като Игнациус, нейната сила ще бъде пречупена, нали? Предишният й господар никога няма да бъде победен. И това ще бъде краят й.