— Наистина?
— Тя го направи за мен — отвърна Хари.
Не беше казвал това на никое от децата си досега и видя почудата по лицето на Албус, когато го каза. Но сега вратите се затръшваха по дължината на целия яркочервен влак и сред размитите очертания на родители, тълпящи се напред за прощални целувки и последни напомняния, Албус скочи във вагона и Джини затвори вратата зад него. Ученици се подаваха от най-близките прозорци. Огромно множество от лица, някои на влака, други — на перона, бяха обърнати към Хари.
— Защо всички са се втренчили? — почуди се Албус, докато той и Роуз се проточваха да гледат останалите ученици.
— Това да не те тревожи — рече Рон. — Заради мен е, аз съм изключително известен.
Албус, Роуз, Хюго и Лили се разсмяха. Влакът се задвижи, а Хари крачеше покрай него, гледайки слабичкото лице на сина си, вече пламнало от вълнение. Хари продължи да се усмихва и да маха, макар да усещаше като малка лична загуба, това да гледа сина си как се изплъзва надалеч… Последната следа от дим се изпари сред есенния въздух. Влакът вече беше завил. Ръката на Хари все още махаше за довиждане.
— Всичко с него ще бъде наред… — промълви Джини.
Като погледна към нея, Хари свали ръката си разсеяно и докосна белега във формата на светкавица върху челото си.
— Знам, че ще бъде!…
Белегът не беше причинявал болка на Хари от деветнайсет години.
ВСИЧКО БЕШЕ ДОБРЕ.